Онова, което не очаквах, бе изобретателността на ловците на гуга. При предходните експедиции те бяха донесли дъски, от които се построяваше рампа, три педи широка и близо шейсет метра дълга. Тя се състоеше от триметрови секции, увити в зебло и скътани сред скалите за употреба при следващото идване. Сега една по една те биваха изваждани и укрепвани към скалата със здрави клинове и подпори. В крайна сметка се получи нещо като онези дървени улеи, които се виждат по черно-белите фотографии от времето на златната треска в Клондайк. Отгоре с трополене се спусна платформена количка, завързана на въже, и започнахме изтеглянето на сандъци, чували и навити на рула матраци. По-дребните предмети биваха подавани по верига, от ръка на ръка. Артър и аз работехме в мълчание, докато господин Макинес, който стоеше до нас, обясняваше как рампата ще стои сглобена през цялото време, докато сме на острова, а накрая ще бъде използвана за спускане на птиците – изкормени, оскубани, опърлени и осолени – надолу до лодката. Всичките две хиляди бройки. Не можех да си представя как само за четиринайсет дни ще убием и обработим толкова пилци.
Към средата на следобеда работата бе приключена и ние с Артър морно се изкачихме до върха, за да се присъединим към останалите. Там за пръв път видяхме останките от старата черна къща, сгушена сред камъните. Тя бе построена преди повече от два века и до днес ежегодно предоставяше подслон на ловците на гуга. Състоеше се само от четири стени и побелелите от слънцето и солта греди на несъществуващия покрив. Зяпнах при мисълта, че тази развалина предстои да бъде нашият дом. Господин Макинес, видял израженията на лицата ни, се ухили:
– Не се тревожете, момчета. Само за час ще я преобразим. Ще стане далеч по-уютна от сега.
Всъщност трансформацията се осъществи дори по-бързо. За да достигнем къщата, трябваше да изминем хаоса от камънаци, покрити с мокри лишеи и гуано. На всяка крачка прескачахме мътещите из пукнатините птици. Билото бе буквално покрито от тях, а гнездата – изработени от избелели останки от рибарски мрежи, измъкнати от морето. Зелени, оранжеви и сини, изглеждащи напълно абсурдно на това първобитно място. Докато се придвижвахме, бе невъзможно да избегнем бълвоча на малките на буревестниците. Те повръщаха като неволна реакция при внезапната ни поява и вонящата зеленикава жлъч пръскаше върху ботушите и мушамите ни.
Между стените на къщата бяха складирани и завити в зебло зелени листове гофрирана ламарина. Извадихме ги и се заловихме да ги ковем върху скатовете на покрива. После разстлахме зеблото върху тях, а най-отгоре метнахме рибарска мрежа, опъната посредством вързани за краищата ѝ камъни. Сега домът ни стана непроницаем за вятъра и дъждовете. Вътрешността бе тъмна и влажна, а мирисът на гуано – почти нетърпим. Подът бе заринат от всякакви боклуци за гнездене и първата ни задача бе да ги разчистим, както и да махнем самите гнезда, разположени във всяко възможно кътче по стените. Изнесохме ги навън и ги поставихме сред скалите, като внимавахме да не ги разрушим. В половин дузина празни варели бяха запалени огньове, за да изсушат прогизналата от влага постройка. Запасите бяха пренесени в задното помещение, което в традиционната черна къща би служило да се помещават животни.
Основната стая бързо се изпълни с гъст задушлив дим, преборващ вонята на гуано и процеждащ се на струйки навън през пукнатините. Очите ни взеха да сълзят, а Артър, чиито астматични дихателни пътища блокираха, изскочи в паника навън. Открих го да смуче отчаяно инхалатора си, докато най-сетне не усети облекчението на нахлулия в дробовете му кислород.
– Идете да поразгледате наоколо, момчета – рече ни Гигс. – Засега няма какво повече да свършите тук. Ще ви повикаме, щом дойде време за вечеря.
И така, ние бавно и внимателно си запроправяхме път сред скалите на север, към третия полуостров. Той представляваше извита каменна грамада, почти отделена от основната част на острова. Крачолите ни плющяха на вятъра, а дъждът се стичаше по мушамите ни като пелена. Още отдалеч видяхме на фона на сивото небе да се открояват купчини камъни, наредени един върху друг като надгробни могили. Сред тях се натъкнахме на първобитно, подобно на кошер жилище с отдавна пропаднал покрив. Намерихме що-годе равно място, за да седнем, и с доста труд запалихме цигари. Отново нямаше какво да си кажем, затова просто почивахме, отправили погледи нагоре, където в най-високата част се издигаше фарът – четвъртито съоръжение със странен стъклен купол, защитаващ прожектора. Около него кръжаха хиляди птици, а недалеч се намираше единственото равно място на целия остров – бетонна площадка, върху която два пъти в годината кацаше хеликоптерът за поддръжка. Океанът ни обкръжаваше от всички страни – студен и сиво-зелен на цвят. Талазите му се надигаха откъм скрития в дъжда хоризонт и неспирно се разбиваха на бяла пяна в подножието на скалите. Въпреки че на острова имаше още десет души, а най-добрият ми приятел седеше до мен, не помня някога да съм се чувствал по-откъснат и самотен.