След известно време откъм лагера се зададе фигура. Щом приближи, видяхме, че е господин Макинес. Той ни подвикна, махна с ръка и взе да се изкачва към нас.
– Да го вземат мътните – дочух мърморенето на Артър през вятъра и дъжда, трополящ по качулката ми. – Не може ли поне за малко да ни остави на мира?
Извърнах се сепнато. Никога не го бях чувал да говори за баща си с такъв тон. Щом той стигна до нас, първите му думи бяха да отправи забележка съм сина си, че не бива да пуши в неговото здравословно състояние. Артър обаче продължи да дърпа от цигарата, без да му обръща никакво внимание.
– Знаете ли каква е историята на тази постройка? – попита господин Макинес, след като се настани до нас. – Това са останки от монашеска килия, обитавана според някои от сестрата на свети Ронан, Брунхилда. Има още една такава, открита на остров Сула, на двайсетина километра западно оттук. Според легендата останките ѝ били намерени в една от тях, но не знам в коя от двете. Както и да е, костите ѝ били избелели от стихиите като тебешир, а в гръдния ѝ кош гнездял корморан. – Той поклати глава. – Трудно е да се повярва, че някой е могъл да живее тук сам.
– А кой е построил каменните могили? – попитах.
От мястото си сега виждах, че те са десетки, осеяли извивката на полуострова подобно на гробище.
– Ловците на гуга. Всеки от нас си има своя и всяка година, щом пристигнем, добавяме по още един камък. Така един ден, когато вече ни няма, нашите наследници ще помнят, че сме били тук.
Вниманието ни бе привлечено от вик, идващ откъм лагера.
– Яденето сигурно вече е готово – каза господин Макинес.
Щом влязохме в къщата, тя се оказа удивително топла и вече не толкова опушена. Ейнджъл готвеше над огън, запален във варел по средата, под отверстието в покрива, служещо за комин. Над огъня висеше окачено на верига котле, а върху скара бе поставен дълбок тиган. Вонята на гуано бе заместена от мириса на херинга, пържеща се в мазнината. В котлето вряха картофи, а отстрани се виждаше цяла купчина препечен хляб. Имаше и два големи димящи чайника.
Широките близо метър каменни первази, опасващи стените, сега бяха застлани с брезенти, а отгоре се виждаха наредени дебелите матраци, които по-рано бяхме мъкнали нагоре по скалите. Нашите легла. В оскъдната светлина на свещите, запалени тук-там из помещението, се виждаха пъплещите по тях буболечки и стоножки. Потръпнах при мисълта да прекарам там дори една нощ, а камо ли четиринайсет. Или повече.
Преди вечеря измихме ръцете си с вода, останала от миналогодишната експедиция – мътна, кафеникава течност, събрана в ръждив варел. После наклякахме на пода около огъня, а Гигс отвори своята Библия и започна да чете от нея на келтски. Едва чувах монотонния му напевен глас. По някаква причина бях обхванат от мрачно ужасяващо предчувствие. Може би по определени знаци, програмирани във времето и пространството, вече съм знаел какво ще се случи. Започна да ме тресе и щом молитвата свърши, изядох рибата си с треперещи ръце.
Не помня много от разговорите около огъня преди лягане. Бяхме сериозна група – отрудени, изтощени от времето мъже, събиращи запасите си от сила и упоритост за предстоящите дни. Вятърът се носеше с вой около древния ни каменен подслон, а дъждът неспирно барабанеше по покрива. Не знам дори кога съм си легнал, затова пък пазя ясен спомен от това как лежа на влажния матрак върху коравия камък, напълно облечен и увит в одеяла, с единственото желание да съм достатъчно малък, за да мога да плача на воля. Но големите момчета не плачат. Затова стиснах зъби и се унесох в неспокойна дрямка.
На следващия ден се чувствах по-добре. Удивително е как няколко часа сън могат да укрепят сломения дух. Слънчеви лъчи се процеждаха през платнището, опънато пред входа, и осветяваха увисналия в помещението синкав дим. Измъкнах се изпод завивките и се присъединих към мъжете около огъня. Топлината от тлеещия торф бе почти хипнотизираща. Някой ми подаде купа овесена каша и аз започнах да топя в нея едри залъци препечен хляб и да ги тъпча в уста. След като сръбнах и горещ чай от канчето, реших, че никога в живота си не съм ял по-вкусна храна. Явно първата нощ тук винаги е най-тежка, както навярно и първата нощ в затвора. След това вече знаеш, че по-зле не може да бъде, и постепенно привикваш.