Мислех, че Гигс лови пилците наслуки, докато Дони не ми обясни, че това не е така. Както се оказа, след излюпването те преминаваха през няколко фази. В първата, все още неотърсени от пуха, те даваха твърде малко месо, затова биваха оставяни в гнездата. В третата, вече стройни млади птици, бяха твърде пъргави и мъчни за хващане. Заветната цел бе междинната им, втора фаза, в която се разпознаваха по последните кичури пух, останали по главата, гърба и краката. Месести, крехки и тромави. Годините практика бяха научили Гигс да ги различава от пръв поглед.
Движехме се през полуострова с поразителна скорост, като убийствена вълна, оставяйки след себе си купчини мъртви гуги. След по-малко от десет минути стигнахме до мястото на срещата с останалите и Гигс даде знак, че клането за деня е приключило. Върнахме се обратно по стъпките си, като събирахме птиците, а сетне образувахме верига и започнахме да ги предаваме от ръка на ръка към върха. Там постепенно се издигна цяла камара, съставляваща плячката на трите групи. Гигс извади молив и тефтер и внимателно записа бройката. Хвърлих поглед назад към маршрута, който бяхме изминали, означен с алени пръски върху черните камъни, и си дадох сметка, че дори не съм имал време да се уплаша. Едва сега виждах как една погрешна стъпка, едно подхлъзване е щяло да доведе до почти неминуема гибел.
– Е, Фин, сега вече знаеш за какво става дума – обърна се към мен Гигс с такъв тон, сякаш споделяше древна тайна, предавана от поколение на поколение.
– И защо? – попитах. – Какъв е смисълът?
– Традиция – намеси се Дони. – Никой от нас не иска да я нарушава.
Но Гигс поклати глава.
– Не, не е просто традиция. Да ти кажа ли защо го правя аз, момче? Защото никой друг не го прави, никъде по света. Само ние.
Което, предполагах, означаваше, че сме специални. Неповторими. Загледан в купчината мъртви птици върху скалата, се зачудих дали не съществува и по-добър начин да бъдем специални. Започнахме да ги тъпчем в чували от зебло, които сетне един по един поемаха по странната система от макари и въжета към каменните пирамиди, където предстоеше да бъдат оскубани. Там се изсипваха върху платнища, за да съхнат на вятъра.
Тази нощ спах дълбок мъртвешки сън, а когато се събудих, времето се бе променило отново. Дъждът шибаше в стените на постройката, гонен от яростния югозападен вятър. Сутринта почти преваляше, когато намусеният Гигс най-сетне реши, че не можем да си позволим повече да седим и да чакаме времето да се проясни. С мълчаливо примирение надянахме мушамите и отново се отправихме навън, въоръжени с прътове, бухалки и мачетета. Размекнатият слой гуано се хлъзгаше под подметките ни, докато си проправяхме път към колониите, скътани в най-ниските подстъпи на Полуострова на фара.
Камарата от птици растеше непрестанно, вече покрита, за да не прогизне. Скубането не можеше да започне, докато дъждът не спре. Това се случи едва в неделя, но тъй като по време на Сабат не биваше да се работи, единственото, което можехме да сторим, бе да махнем брезентите и да оставим слънцето и вятъра да изсушават улова, докато ние си почиваме.
Странно, но през целите две седмици, прекарани на Скер, аз нито веднъж не попаднах в един екип с Артър. Всъщност почти не го виждах, сякаш по някаква причина нарочно ни държаха разделени. Нито пък баща му – когато се връщам назад в спомените си, господин Макинес напълно отсъства от тях. Трудоемките процеси на скубане, кормене, пърлене и осоляване се провеждаха на различни места и по различно време. Единственият момент, когато всички се събирахме заедно, скупчени около тлеещото торфено огнище в черната къща, бе вечерята – но тогава бяхме твърде изморени, за да говорим и дори да се гледаме. Просто лица, белеещи в сумрака. На няколко пъти се случи Гигс да ни изкарва и след вечеря, за да наваксаме със задачите за деня. Тогава работехме край каменните пирамиди до среднощ, на светлината на газени фенери и пак нямаше какво чак толкова да си кажем.
И все пак ме учудва, че с Артър не сме се събрали в първата неделя – ако не за друго, то поне да споделим несгодите в мълчание. Тогава аз отидох до мястото, където първоначално бяхме разтоварили запасите. То бе сравнително закътано от вятъра, а морето образуваше плитки езерца сред скалите, затоплени от августовското слънце. Някои от мъжете седяха наоколо, топнали боси крака в тях, с навити до коленете крачоли, а ботушите и чорапите им бяха наредени да съхнат наоколо. Те пушеха и бъбреха помежду си, но с появата ми разговорът секна, затова не се застоях дълго. Изкачих се до най-високата част на носа, намерих един плосък камък, обърнат на юг, легнах върху него и затворих очи. Припичах се и бягах поне мислено към онази лятна идилия, от която така преждевременно ме бяха изтръгнали.