Превалиха поредния хълм и пред тях, сгушено край брега на малко езеро и обкръжено от бели борове, се разкри имението Суейнавал Лодж. То бе изградено върху стара фермерска къща, надстроена и разширена встрани. Имотът бе впечатляващ, прясно боядисан в искрящо бяло, изпъкващо на фона на околния мрачен пейзаж. Асфалтиран път стигаше до паркинг близо до къщата и до пристан, където няколко лодки се поклащаха върху вълните на езерото. Виждаше се само един автомобил – стар очукан ленд роувър. Гън спря до него и двамата слязоха от колата. Насреща им забързано излезе едър мъж със син комбинезон, сако от туид и вълнен каскет, нахлупен над кръглата и червендалеста физиономия.
– Мога ли да помогна с нещо? – попита.
Изглеждаше към четиресетгодишен, но възрастта бе трудно да се определи по обветреното му, осеяно с пукнати капиляри лице. Кичурите коса, подаващи се изпод каскета, бяха рижави, прошарени със сиво.
– Полиция – каза Гън. – От Сторноуей.
– О, слава богу – въздъхна облекчено мъжът. – Помислих, че сте от министерството и сте дошли ден по-рано.
– Кое министерство? – поинтересува се Фин.
– На земеделието. В момента обикалят да броят овцете за изчисляване на субсидията. Вчера бяха при Койнах Иън, а аз още не съм успял да докарам стадото му при мен. – Той кимна към малка ферма на отсрещния бряг, където на фона на зеления хълм се забелязваха белите точки на овцете.
– И защо ви е да го докарвате? – смръщи вежди Фин.
– Как защо, за да ми отпуснат субсидия и за него, естествено.
– Искате да кажете, че едни и същи овце се броят два пъти?
– Аха. – Мъжът изглеждаше изненадан от невежеството му.
– И ни го казвате просто ей така?
– Че то не е някаква тайна – махна с ръка другият. – И ония от министерството знаят. Ако овцете са тук, щом дойдат, броят ги и толкова. Инак човек трудно може да върже двата края. Нали затова подхванах работа и в имението.
– Като какъв?
– Надзирател. Грижа се за мястото, докато сър Джон го няма.
– Сър Джон чий?
– Улдридж. – Мъжът се подсмихна. – Иска да го наричам просто Джони, но някак не върви, нали е благородник и тъй нататък. Аз съм Кени, между другото. Също Койнах, но приятелите ми викат Кени. Големия Кени. – И той протегна огромна лапа, за да се здрависа.
– Е, Големи Кени – рече Фин, докато разтъркваше пръстите си, сплескани от ръкостискането, – тук ли е Джони в момента?
– О, не. Той никога не идва през лятото. Появява се с компанията си чак през есента, щом започне ловният сезон.
– Ами... Джеймс Минто? – намеси се в разговора Гън, след като погледна в тефтерчето си.
Лицето на Големия Кени се помрачи, а пукнатите капиляри покрай носа му станаха морави.
– А, той ли? Тук е, къде ще ходи. Той винаги си е тук.
– Не звучите, сякаш сте твърде доволен от присъствието му – отбеляза Фин.
– Аз лично нямам проблем с него. Но инак никой не го харесва особено. Вярно, имението трябва да се пази от бракониери и той се справя добре, предполагам. Но за всяко нещо си има начин и начин. Ако ме разбирате какво имам предвид, де.
– Значи, не харесвате неговите начини?
– Именно.
– И къде можем да го намерим?
– В старата къща при дюните, в южния край на плажа. – Той внезапно спря, сякаш внезапно осъзнал с кого разговаря. – Какво е направил, да не е убил някого?
– Щяхте ли да се учудите, ако беше? – попита Фин.
– Право да ви кажа, не. Хич даже не бих се учудил.
Домът на Минто се оказа доста луксозна ловна хижа, разположена в края на пътя, край самия бряг. От нея се откриваше изглед към целия плаж, от далечния океан на запад до имението Уиг Лодж на изток. Отзад се издигаха планините като изрязани от хартия вълнообразни пластове в пастелно пурпурно и синьо.
В отсрещния край на плажа се виждаха струпаните бели къщи на Бале-на-Кил, родното място на шотландския пророк Кенет Макензи. Фин си спомняше ясно като бял ден как баща му, докато веднъж сглобяваха хвърчилото, му бе разказал историята за призрака на жена, която една нощ се връщала в гроба си и срещнала майката на Койнах. Заръчала ѝ да потърси малък кръгъл син камък в близкото езеро. Казала ѝ, че ако го даде на своя син и той го постави пред окото си, ще може да вижда бъдещето.
– Разбира се – бе добавил баща му, – ние го знаем на келтски като Койнах Одар, а останалият свят го знае като Браханския пророк.
– И тя намерила ли камъка? – бе попитал Фин.
– Да, сине, намерила го.
– И той успял ли е да види бъдещето?
– Предсказал е много неща, които са се сбъднали, Фионлах.
И баща му бе изредил цяла върволица пророчества, които навремето, като дете, не му говореха нищо. Но сега, като възрастен, докато стоеше с поглед, зареян към камъните на далечното гробище, си спомни едно от тях, което баща му така и не бе доживял да види осъществено. Браханският пророк бе написал: „Когато хората в карети без коне потеглят под морето към Франция, тогава Скотия ще надигне отново глава, свободна от всяко потисничество“. Мисълта за тунела под Ламанша навярно тепърва е възниквала в главата на Маргарет Тачър по времето, когато двамата са пускали хвърчила, а и най-върлият националист едва ли е допускал, че преди края на века в Единбург отново ще заседава шотландски парламент. Докато самият Койнах Одар бил изгорен за вещерство цели три века по-рано.