– Магично място е това – надигна глас Гън, за да надвика вятъра, свистящ сред високите изсъхнали треви.
– Така си е – отвърна Фин, мислейки за онзи земеделец, който открил в пясъците на същия този плаж шахматните фигури от бивни на морж, издялани през дванайсети век от норвежците. И легендата около случката му се струваше напълно вероятна – че земеделецът, вземайки фигурките за елфи и гноми, малките духове от келтския фолклор, си плюл на петите и хукнал да спасява живота си.
Щом захлопнаха вратите на колата, от хижата излезе мъж с торбест панталон, затъкнат във високи черни ботуши, дебел вълнен пуловер и сако с кожени кръпки на лактите и раменете. Носеше отворена ловна пушка, а от рамото му висеше брезентова чанта. Изглеждаше приблизително на възрастта на Фин, с черна, ниско остригана коса и изпито лице със силен летен загар, който не успяваше да скрие избледняващите синини. Устните му бяха цепнати зле на няколко места и още заздравяваха. Очите му имаха особен, бледозелен цвят. Той поспря за миг, сетне затвори вратата зад себе си и ги приближи с леко накуцваща походка.
– Мога ли да бъда полезен с нещо, господа? – говореше тихо, с лек лондонски акцент, едва доловим през свистенето на вятъра. Но мекият тембър се разминаваше с израза на зелените очи, които бяха нащрек, както и с цялата му стойка, напрегната като на хищник, готвещ се за скок.
– Джеймс Минто? – попита Фин.
– Кой иска да знае?
– Полицейски инспектор Финли Маклауд. – Фин кимна към своя спътник. – И сержант Джордж Гън.
– Бихте ли се легитимирали? – Минто все още ги наблюдаваше подозрително.
Те му показаха служебните си карти, той ги огледа и сетне кимна.
– Е, намерихте го. Какво искате?
– Предполагам, имате разрешително за това? – Фин посочи към пушката.
– А вие как мислите? – предпазливостта започваше да клони към враждебност.
– Мисля, че зададох въпрос, на който не ми отговорихте.
– Да, имам разрешително.
– И по какво смятате да стреляте?
– По зайци, щом ви влиза в работата, господин инспектор.
Поведението му носеше всички белези на стар войник, показващ презрение към началството.
– А не по бракониери?
– Аз не стрелям по бракониери. Само ги залавям и ги предавам на вашите колеги.
– Къде бяхте в събота между осем и дванайсет вечерта?
За пръв път увереността на Минто сякаш се разколеба.
– Защо?
– Тук аз задавам въпросите.
– А аз не им отговарям, без да знам защо.
– Ако отказвате да отговаряте, ще ви вкарам с белезници на задната седалка на онази кола и ще ви откарам в Сторноуей, където ще бъдете обвинен във възпрепятстване на полицейско разследване.
– Само опитай, приятел, и ще свършиш с две счупени ръце.
Фин бе чел справката за Минто, изготвена от Гън. Бивш десантчик, служил в Персийския залив и Афганистан. И нещо му подсказваше, че заплахата не е шега. Той запази спокоен тон.
– Заплахата срещу полицейски служител също е наказуема, господин Минто.
– Тогава вади белезниците и ме вкарвай в колата.
Фин с удивление чу хладния глас на Гън, който се разнесе над рамото му:
– Най-добре ще е да отговаряте на въпросите на инспектор Маклауд, господин Минто, иначе вие ще свършите с две счупени ръце, а аз съм този, който ще ги счупи, докато ви поставя белезниците.
Минто, който до момента не му бе обръщал внимание, вземайки го за незначителен младши служител, сега му хвърли бърз оценяващ поглед и размисли за секунда. Накрая взе решение.
– В събота вечер си бях у дома. Гледах телевизия. Не че тук се хваща много добър сигнал. – Той отмести очи от Гън обратно към Фин.
– Може ли някой да го потвърди? – попита последният.
– Да, бе, сякаш тоя пущинак е пълен с приятели, които постоянно се отбиват за по чаша бира.
– Значи сте били сам?
– Бързо схващаш за ченге.
– И кои програми гледахте? – намеси се Гън с авторитета на човек, който лично е прекарал съботната вечер пред телевизора.
– Откъде, по дяволите, да знам? Постоянно дават една и съща боза. – Изражението му оставаше все така предпазливо. – Вижте, колкото по-скоро ми кажете какво точно искате, толкова по-скоро можем да приключим с тази игричка.