– Може би е по-добре да влезем вътре, а вие да ни направите по чаша чай – рече Фин.
Това му се стори добър начин да разсее враждебността.
Минто помисли за момент.
– Защо пък не. Става.
Като за човек, живеещ сам, той поддържаше доста спретнато домакинство. Малката всекидневна бе чиста и спартански подредена, без никакви картини или украшения, като се изключи шахматната дъска на масата край прозореца, върху чиито черни и кремави квадрати фигурите се намираха в напреднала фаза на конфликт помежду си. Докато чакаха чая, Фин надзърна през вратата на кухнята. Там нямаше нито една неизмита чиния, от акуратна стойка на стената висяха прибори за готвене, а върху радиатора имаше внимателно сгънати кърпи за подсушаване. След малко Минто се появи с поднос, върху който имаше чайник, три чаши с чинийки, каничка мляко и захарница с кубчета захар. Преди да влезе, Фин бе очаквал по-скоро тенекиени канчета. В подредеността на този човек имаше нещо леко маниакално, може би резултат на дисциплината, придобита от дългите години в армията. Той се зачуди кое ли го бе накарало да дойде в уединено място като това. Самото естество на работата му не предполагаше да има много приятели, но той сякаш полагаше съзнателни усилия, за да си създава врагове. Както бе казал Големия Кени, никой не го харесваше особено. Сега Фин разбираше защо.
– Не е лесно да играеш шах сам със себе си – отбеляза, докато Минто наливаше чая.
– Всъщност играя по телефона. С бившия си командващ офицер.
– Виждам, че притежавате викингските фигури.
– Не истинските, за съжаление – ухили се Минто. – Още не съм измислил как да ограбя Британския музей. – Той направи пауза. – Прекрасни са, нали?
„Прекрасни“ не бе дума, която Фин бе очаквал да чуе от неговата уста. Дори за миг не бе заподозрял, че този мъж изобщо съзнава естетиката в живота, камо ли да е способен да я оцени. Но ако бе научил нещо от годините си работа в полицията, то бе, че колкото и добре да смяташ, че си опознал хората, те винаги намират начин да те изненадат.
– Виждали ли сте някога оригиналните? Част от тях се намират и в Шотландския национален музей в Единбург.
– Не съм ходил в Единбург – отвърна Минто. – Всъщност не съм бил никъде в Шотландия освен тук. И откакто пристигнах преди петнайсет месеца, не съм напускал остров Луис. – Фин кимна. Ако бе вярно, това поне изключваше всяка връзка на Минто с убийството от Лийт Уок. – Отначало помислих, че сте дошли да ми кажете кои са копелетата, дето сториха това с лицето ми.
– Боя се, че не – вметна Гън.
– Не се и учудвам – провлачи Минто. – Вие всички тук сте навързани като свински черва, нали? – Той седна, пусна две бучки захар в чая си и добави малко мляко.
– Напоследък някои бракониери също пострадаха зле – отбеляза Гън.
– Кой ги гара да се противят, като ги хващам.
– Сам ли работите? – попита Фин.
– Не, сър Джон държи на заплата още двама. Местни момчета, сигурно и сами бракониерстват, когато не гледам.
– Трябва да му излиза доста скъпо. Трима души само за да гонят бракониерите?
– Бълха го ухапала – засмя се Минто. – Тук идват цели тайфи рибари, плащат по десет бона само за седмица. За целия сезон това са доста мангизи, ако се сещате. И никак не им е приятно да се изръсват, ако в реката няма сьомга за хващане. Миналия век в имението Гримерста са се ловели по две хиляди парчета на година. За тогавашния му собственик се говори, че хванал петдесет и седем бройки само за ден, с една и съща въдица. Днес се имаме за късметлии, ако извадим по няколко стотин на сезон. Дивата сьомга е отмиращ вид, инспекторе. И моята работа е да се грижа да не изчезне съвсем.
– Като спуквате от бой онези, които я ловят нелегално?
– Вие го казахте, не аз.
Фин отпи замислено от чая, сепвайки се от неочаквания аромат на „Ърл Грей“. Хвърли кратък поглед към Гън и забеляза, че той дори не е докоснал своя.
– Спомняте ли си един човек на име Макричи? Преди около шест месеца сте го хванали да бракониерства тук и сте го предали на полицията в доста поочукан вид.
– Много хора съм хванал през последните шест месеца – сви рамене Минто. – И всичките се казват Мак еди-кой си.
– Този е бил убит в Порт ъв Нес в събота вечер.
За момент естествената напереност на Минто го напусна.
– Да не е същият, за когото писаха във вестника оня ден?
Фин кимна.
– Мили боже, и да не мислите, че аз имам нещо общо с това?
– Преди няколко седмици сте понесли тежък побой. От нападател или нападатели, които до момента са неизвестни.