Сега голф игрището, изградено с толкова труд преди три десетилетия, тънеше в забрава, изгубено сред избуялите диви треви. Екън се сепна при звука на стържещата порта на двора и изгледа приближаващия Фин с любопитно присвити очи. В момента нанизваше на връвчица керамични вятърни камбанки, които щяха да се присъединят към двете дузини, вече висящи пред къщата. Въздухът наоколо бе изпълнен от дрънченето на шарените тръбички от изпечена глина. Мъжът вдигна глава и изгледа Фин от глава до пети.
– Съдейки по вида на обувките ти, момче, трябва да си полицай. Или греша?
– Не грешиш, Екън.
– Да не би да се познаваме?
– Познавахме се навремето. Дали ще се сетиш за мен, е друг въпрос.
Екън се взря внимателно в лицето му. Почти можеше да се чуе как ръждивите колелца на паметта му превъртат и скрибуцат. Накрая поклати глава.
– Ще трябва малко да ми подскажеш.
– Леля ми купуваше някои от твоите... по-необичайни изделия.
В очите на стареца се появи проблясък.
– Ишебал Мар! Онази, дето ми поръчваше големи вази в трите основни цвята за сушените си цветя. Също и единствената от местните, която веднъж си купи от моите чифтосващи се прасенца. Ексцентрична жена беше, мир на праха ѝ. – На Фин се стори забавно, че един луд грънчар нарича леля му ексцентрична. – А ти трябва да си Фин Маклауд. Дявол го взел, момче, за последно те видях, когато те пренасяхме от „Пърпъл Айл“ в годината, когато старият Макинес се преби на Скалата.
Фин усети как се изчервява, сякаш му бяха зашлевили шамар. Нямаше представа, че Екън е бил сред онези, които са го сваляли от траулера. Не помнеше нищо от пътуването, нито от линейката, откарала го до Сторноуей. Първият му спомен бе от колосаните бели чаршафи в болничното легло и угриженото лице на младичката сестра, пърхаща над него като ангел. В първия момент дори реши, че е умрял и е попаднал в рая.
Екън се изправи и стисна ръката му.
– Е, радвам се да те видя, момко. Как я караш?
– Не се оплаквам.
– И какво те води обратно в Кробост?
– Убийството на Ейнджъл Макричи.
Радушието на Екън отведнъж се изпари.
– Вече казах на ченгетата всичко, което знам за Макричи.
Той рязко се обърна и влезе в къщата – тромава прегърбена фигура с провиснали дънки и разпасана блуза с дълги ръкави. Фин го последва вътре в единствената голяма стая, която служеше едновременно за работилница, магазин, всекидневна, кухня и трапезария. Тук Екън живееше, работеше и продаваше стоката си. Всяко свободно място по рафтове, маси и столове бе заето от грънци и фигурки. Там, където нямаше керамични изделия, се издигаха купчини мръсни съдове и дрехи. От гредите на тавана висяха безчет вятърни камбанки. Пещта се намираше отвън, в пристройка зад къщата, редом до нея бяха тоалетната и една разнебитена барака. Върху дивана, който явно служеше и за креват, дремеше куче. В малката чугунена печка тлееше торф, задимявайки допълнително оскъдната светлина, успяла да проникне през немитите прозорци.
– Тук съм неофициално – каза Фин. – Разговорът ще си остане между нас. Интересува ме единствено истината.
Екън взе почти празна бутилка уиски от етажерката над мивката, лисна чая, останал на дъното на пукната порцеланова чаша, и си наля един пръст.
– Истината е много субективно нещо. Да капна ли и на теб? – Фин поклати глава и Екън изпразни наведнъж чашата. – Е, какво по-точно те интересува?
– Макричи те е снабдявал с дрога, нали?
Очите на другия се разшириха от удивление.
– Откъде разбра?
– Полицията в Сторноуей отдавна го е подозирала, че е пласьор. А тук дори децата са наясно, че пушиш трева.
– Така ли? А ченгетата знаят ли? Имам предвид за мен.
– Естествено, че знаят.
– И как така не са ме арестували?
– Просто не им се занимава с дребни риби като теб, Екън.
– Божичко.
Той се срина върху една табуретка, сякаш фактът, че всички знаят и винаги са знаели за неговата пристрастеност, отнемаше цялото удоволствие от нарушаването на закона. После се обърна към Фин с внезапна тревога в погледа.