– Да не би да смяташ, че това ми дава мотив да го убия?
– Не, Екън – едва не се изсмя Фин. – Смятам, че ти дава мотив да лъжеш заради него.
– Какво имаш предвид? – смръщи се старецът.
– Изнасилването на Дона Мъри. Както и онзи защитник на правата на животните, когото е пребил точно пред твоя праг.
– А, чакай малко! – вдигна ръка Екън. – За онова момче, вярно. Признавам. Ейнджъл го спука от бой, както ти казваш, точно пред прага ми. Аз го видях, но и един куп други хора също го видяха. Може да ми е дожаляло за него, но той сам си го търсеше. Никой в Кробост не би натопил Ейнджъл за това. Но малката пикла Дона Мъри просто разправя лъжи.
– Защо си толкова сигурен?
– Защото онази вечер се отбих до клуба за една бира, малко преди да затворят. Видях я да пресича паркинга и да тръгва нагоре по пътя. – Екън си наля и последните останки от уискито и глътна и тях.
– А тя видя ли те?
– Надали. Изглеждаше бясна за нещо и вървеше, без да се обръща. А и аз бях на отсрещната страна на улицата, под оная лампа, дето не свети от месеци.
– И после?
– После Ейнджъл също излезе. Беше се налял като свиня и едва се крепеше на крака. Дори да е имал някакви мераци, е нямало как да ги осъществи. Студеният въздух го блъсна в главата и той се избълва още там, на тротоара. Аз не му се обадих, защото го знам какъв агресивен става, като се накваси. Стоях си в тъмното и го наблюдавах минута-две. Той се облегна на стената, докато се посъвземе, а после се заклатушка към къщата си. Точно в обратната посока на Дона Мъри. Чак тогава влязох и си поръчах бирата.
– Имаше ли други хора навън?
– Не, не се мяркаше жива душа.
Фин се замисли.
– Тогава защо според теб ще го обвинява в изнасилване?
– Откъде да я знам? Пък и какво значение има сега, след като той вече е мъртъв?
– Благодаря ти, Екън – рече все така замислено Фин, като се упъти към вратата. – Оценявам откровеността ти.
– Какво всъщност се случи на Скер онази година? – попита неочаквано Екън. Гласът му бе тих, но надали щеше да постигне по-силен ефект дори ако бе извикал.
Фин спря като закован.
– В смисъл?
– В смисъл, всички казаха, че било злополука, но никой не искаше да говори за нея. Дори и след години. Дори и Ейнджъл, който не може пет минути да пази тайна.
– Защото просто няма никаква тайна за пазене. Аз паднах от скалата. Господин Макинес ми спаси живота и докато го правеше, изгуби своя.
Но Екън поклати глава.
– Не. Имало е и друго. Не забравяй, че аз бях там, когато траулерът се върна. Никога не съм виждал толкова много хора да казват толкова малко за нещо толкова голямо. – Той присви очи в сумрака и направи няколко нестабилни стъпки към Фин. – Хайде, на мен можеш да кажеш. Разговорът си остава между нас, нали така? – В подкупващата му усмивка имаше нещо противно.
– Знаеш ли къде живее Калъм Макдоналд? – попита Фин.
Екън се намръщи, объркан от внезапната смяна на темата.
– Калъм Макдоналд?
– Да, на моята възраст е. Навремето бяхме съученици. Мисля, че сега работи като тъкач.
– А, онзи сакатият?
– Същият
– Катерицата, така му викат.
– Така ли? И защо?
– Нямам представа. Живее на върха на хълма, в една къща с грапава мазилка. Последната вдясно на пътя. – Етън замълча за секунда. – Какво общо има той със случилото се на Скер?
– Нищо – отвърна Фин. – Просто стар приятел, когото искам да видя.
После се обърна и се промъкна между керамичните камбанки навън, към освежаващия северен вятър.
III
Къщата на Калъм Макдоналд се намираше сред още две-три други, малко след билото на хълма. Фин я помнеше порутена едноетажна постройка с покрив от гофрирана ламарина. Оттогава някой бе изразходвал за нея много усилия и пари. Нов покрив, нова дограма, разширение за кухня от едната страна. Дворът също беше облагороден, с равно окосена трева и цветни лехи. Той знаеше, че навремето на Калъм бе изплатено обезщетение, макар че никаква сума не можеше да компенсира живот в инвалидна количка. Най-вероятно го бе похарчил цялото или поне част от него за този дом.
Баща му бе загинал още преди да се роди – жертва на поредния инцидент в морето, – и като дете Калъм живееше с овдовялата си майка в общинско жилище близо до училището. Той никога не сподели с нея за понасяния тормоз, нито за нощта, в която бе счупил гръбнака си. Всички момчета тръпнеха от ужас какво ще стане, когато цялата история се разчуе. Калъм обаче я запази за себе си, както правеше с всички свои мечти, страхове и тайни въжделения, и бурята така и не се разрази.
Фин паркира пред портата и се отправи по пътеката към кухненския вход. Пред прага вместо стъпало бе изградена рампа. Той почука и зачака. Съседната къща имаше голям гараж с ръждивочервени врати, изграден от неизмазани бетонни тухли, а дворът бе заринат от останките на разглобени трактори и ремаркета – рязък контраст със спретнатата подредена градина от другата страна на стената. Вратата се отвори и той зърна пред себе си възрастна жена с вълнен пуловер и пола от туид, с препасана върху нея щампована престилка. Когато за последен път бе видял майката на Калъм, косата ѝ бе смолисточерна. Сега тя бе бяла като сняг, но внимателно вчесана на плавни вълни около почти също толкова бледо лице – лице, пресечено от безброй фини бръчици. Воднисто сините ѝ очи се взираха в него без никакъв признак, че го разпознават. Фин почти се стресна от появата ѝ. Все не можеше да свикне с факта, че много хора на неговата възраст имат още живи родители.