– Не!
Но вече знаех, че ще го направя. Макар и неохотно. Бях сигурен, че братята готвят клопка на клетия наивник. Все някой трябваше да се грижи за него. Ако отидех, имаше шанс да го предпазя да не си навлече прекомерни неприятности. Сега ми се ще да не го бях правил. Тогава може би нещата щяха да се развият по друг начин.
Беше мразовита нощ и вятър на пориви носеше сняг откъм пролива Минч. Никак не ми се щеше да напускам топлата сигурност на общежитието и да се впускам в някаква безумна авантюра с несигурен изход. Но вече бях дал обещание на Калъм, затова малко преди девет и половина ние се измъкнахме навън с вдигнати яки на дъждобраните и нахлупени над челата бейзболни шапки, скриващи лицата ни. Бяхме оставили един от прозорците на първия етаж отворен, за да се приберем. До него се стигаше по водосточна тръба, макар идеята да се катеря в подобно време никак да не ми се нравеше.
Сторноуей приличаше на призрачен град. Уличните лампи хвърляха бледни кръгове светлина върху празните тъмни улици. Богобоязливите му жители отдавна се бяха заключили в топлите си домове, за да гледат телевизия и да сърбат горещо какао, преди да се мушнат в леглата. От пристанището, през воя на вятъра, долиташе дрънченето и поскърцването на траулерите, вързани край кея. Ледените черни води се плискаха в бетонните подпори и обливаха в бяла пяна плитчините на залива. Прекосихме бързешком пустата Бейхед Стрийт и поехме по моста към дърветата на отсрещния бряг. Изкачихме хълма, шибани безмилостно от суграшицата, и се озовахме на пътя над голф клуба. Тогава изведнъж небето сякаш се разтвори и невероятна сребриста лунна светлина се разля над идеално окосената трева – толкова ярка, че човек почти очакваше да види играчите, замахващи със своите стикове из игрището.
Замъкът Люс бил построен през седемдесетте години на XIX век от сър Джеймс Матисън, който купил остров Луис през 1844-а с пари, придобити от търговията с опиум. Той и съдружникът му Уилям Джардин го внасяли в Китай, превръщайки шест милиона китайци в безнадеждни наркомани. Странно е, като си помислиш, че нещастието на тези милиони хора е довело до преобразяването на това късче земя на Хебридите, намиращо се на хиляди километри, в противоположния край на света. Както и че обитателите на земята заедно с нея самата са могли просто да бъдат купувани и продавани. Та въпросният Матисън изградил ново пристанище и прокарал газ и водопровод в Сторноуей. Построил тухларна в Гарабост, а също корабостроителница и химичен завод за извличане на катран от торф. Преобразил шейсетината километра кални коловози из острова в триста километра прилични пътища. И разбира се, съборил стария хотел „Сийфорт Лодж“ на хълма, гледащ към града, за да построи своя замък в псевдотюдорски стил – удивителна сграда от розов гранит, увенчана с кули и назъбени бойници. Днес тя доминира над цялото пристанище и е може би най-необичайното нещо, което ще видите на Хебридския архипелаг. Разбира се, в онези дни аз още не знаех цялата история. Замъкът просто си стоеше там, както бе стоял открай време, и аз го приемах подобно на стръмните скали, опасали Бът, или на великолепните плажове край Скараста и Лъскънтър.
Докато стигнем, само няколко прозореца все още светеха и сградата се издигаше като тъмна грамада над върховете на дърветата. Калъм и аз подминахме главния вход – огромна сводеста арка, водеща до тежки двойни врати – и заобиколихме отзад, до едноетажната пристройка на котелното помещение, където Ейнджъл бе казал, че ще чака Калъм. И наистина, щом влязохме в дългото тясно пространство между котелното и пералнята, от сенките край стената се отлепи фигура и ни махна с ръка.
– Хайде, по-бързо!
С удивление видях, че това е Артър. И той явно остана не по-малко учуден, че ме вижда.
– Ти пък какво правиш тук? – прошепна в ухото ми.
– Грижа се за Калъм – опитах да се пошегувам.
Но той само поклати глава, което още повече усили мрачните ми предчувствия. През боядисана в червено врата влязохме в тъмно преддверие, вмирисано на кисело зеле. Скоро разбрах защо – Артър ни преведе през кухните, от които излязохме в дълъг коридор, обхващащ цялата фасада на замъка, смътно озарен от синкавото дежурно осветление. Докато подминавахме някогашната библиотека и балната зала, ми мина през ум, че ако ни хванат, то най-вероятно ще бъде тук. Всяка от вратите по близо шейсетметровото разстояние можеше всеки миг да се отвори и ние нямаше къде да се скрием. Най-сетне се добрахме до парадното стълбище в края и прескачайки по две стъпала наведнъж, се качихме на първия етаж, а оттам по-тясно вито стълбище – и до втория. След още поредица от врати и сумрачни коридори стигнахме висок прозорец в северното крило на замъка. Пред него в нетърпеливо очакване стояха повече от половин дузина момчета. Светнаха фенерчета и аз бегло мярнах лицата им. Някои ми бяха познати, други – не. Мърдо Руад и Ейнджъл също бяха сред тях.