Калъм хвърли поглед надолу и когато вдигна отново лице към мен, то бе бледо като на мъртвец под сиянието на луната. В очите му имаше странно изражение, от което стомахът ми се сви. Усещах, че предстои да се случи нещо лошо.
– Фин, май сбърках. Не мога да го направя. – Гласът му бе слаб и треперещ.
– Дай ръка.
– Не мога да помръдна, Фин. Не мога да помръдна.
– Глупости. Само ми подай ръка и ще те издърпам обратно на покрива.
Но той клатеше глава.
– Не мога да го направя. Не мога. Не мога.
И после пред невярващия ми взор просто се пусна и полетя назад в мрака. Останах като вкаменен. Настъпи кратка тишина, прекъсната от металическия трясък на пожарната стълба. Самият Калъм не издаде и звук.
Измина навярно половин минута, преди да събера сили да погледна. Той бе пропуснал междинната площадка и се бе стоварил върху парапета цял един етаж по-надолу. Тялото му лежеше извито под неестествен ъгъл и не помръдваше.
Стори ми се, че изживявам някакъв безумен кошмар. Стиснах клепачи и горещо се замолих да се събудя.
– Маклауд! – долетя името ми отдолу, съпроводено от подрънкване.
Отворих очи и видях на площадката Ейнджъл. Той отново бе разгънал стълбата и се мъчеше да закачи куките ѝ в металните халки под корниза.
– Маклауд! Смъквай се веднага оттам!
Аз обаче бях камък. Същият гранит като този на стените, вграден в тях за вечни времена. И не можех да откъсна поглед от сгърченото тяло на бедния Калъм на десет метра под себе си.
– Маклауд! – този път Ейнджъл почти изкрещя.
Кръвта нахлу отново в смръзналите ми вени и аз започнах неконтролируемо да се треса. Но поне можех отново да се движа. Промуших се между бойниците, стъпих върху стълбата и с омекнали като восък нозе заслизах надолу. После Ейнджъл ме сграбчи за яката и ме дръпна към себе си. Лъхна ме застоял мирис на тютюн и за втори път тази вечер усетих плюнките му върху лицето си.
– Никому нито дума. Нито една шибана дума. Изобщо не си бил тук, ясно? – Когато не отвърнах нищо, той ме разтресе и повтори: – Ясно? – Аз кимнах. – Добре, върви. Надолу по пожарната стълба. И дори не поглеждай назад.
После ме пусна и се отправи обратно към прозореца, оставяйки стълбата закачена на мястото ѝ на стената. От мрака на коридора надзъртаха пребледнели физиономии. Аз стоях като истукан и той, след като пропълзя вътре, се обърна и ме изгледа. За първи път, откакто го познавах, видях в чертите му страх. Истински страх.
– Тръгвай! – и затвори прозореца.
Обърнах се и заслизах трескаво по дрънчащите стъпала, докато не се озовах на долната площадка. Тук спрях. За да продължа, трябваше да прекрача тялото на Калъм. Лицето му бе извърнато към мен, спокойно и отпуснато, сякаш заспало. И тогава видях кръвта, процеждаща се бавно върху метала изпод тила му, гъста и тъмна като меласа. Из двора на замъка се носеха гласове, външните лампи край парадния вход светнаха. Коленичих и докоснах бузата му. Тя бе още топла, а гърдите му се издигаха и спускаха. Той дишаше. Но нямаше нищо, което да мога да сторя за него. Само въпрос на минути бе да го открият. И мен също, ако останех. Прекрачих го внимателно и се заспусках бързо надолу, като прескочих последните пет-шест стъпала и се втурнах към укритието на дърветата. Чух подире си вик и тичащи стъпки по чакъла, но не се обърнах. Спрях едва когато стигнах моста. От далечината се носеше вой на сирена и проблясваше синя лампа на линейка. Коленете ми се подгъваха, затова се облакътих на перилата и повърнах във водата под себе си. По бузите ми под ледения февруарски вятър се стичаха сълзи. Накрая се обърнах и поех, подтичвайки, дългия път нагоре по Макензи Стрийт към Матисън Роуд. Прозорците на повечето къщи вече тъмнееха и аз се чувствах като единствения жив човек в цял Сторноуей.
Когато стигнах Рипли Плейс, сирената на линейката се разнесе отново – тя вече пътуваше обратно от замъка към болницата. Ако вярвах в чудеса, тогава щях да помоля Господ да сътвори едно и Калъм да се оправи. Може би сбърках, че не го сторих.
Това бе последният път, когато го видях, и оттогава живея със спомена за този сетен миг. Пръснатите лунички по тебеширенобялото лице. Гъстите рижави къдрици. Лепкавата кръв върху метала под него. Неестествената извивка на тялото, проснато в лунната светлина.
Откараха го по въздух в специализирана клиника в Глазгоу. От слухове узнахме, че си е счупил гръбнака и вече няма да може да ходи. Той така и не се върна в училище и прекара дълги месеци в интензивно лечение. Удивително е колко бързо времето заличава отворените рани на съзнанието. Щом стана ясно, че истинските обстоятелства около инцидента никога няма да излязат наяве, нови спомени замениха старите подобно на зарастваща кожа и бедният Калъм постепенно мина на заден план в умовете ни. Една стара рана боли само ако мислиш за нея, затова избягваш да го правиш. Стига да можеш.