– Е, хвана ли убиеца?
– Боя се, че още не. Майка ти вкъщи ли е?
– Отиде до магазина.
– Аха – кимна Фин.
Настъпи неловко мълчание и той попита:
– Ходи ли вече да дадеш ДНК проба?
– Да. – През лицето на събеседника му премина навъсена сянка. – Нямаше начин да се измъкна.
– А компютърът върви ли?
Сянката изчезна и лицето му се озари отново.
– Като пушка. Благодаря, Фин. Новата операционна система е супер. Цяла сутрин копирах дисковете си с музика в Айтюнс.
– Значи, сега ще ти трябва айпад, за да ги сваляш.
– Виждал ли си им цените? – усмихна се печално момчето.
– Да, вярно – засмя се Фин. – Но пък iPod Shuffle не е чак толкова скъп. – Разговорът отново замря и той пръв наруши тишината: – Майка ти скоро ли ще се върне?
– Не знам. Може би до половин час.
– Е, тогава ще я изчакам. – Фин се поколеба. – Разхожда ли ти се до плажа? На мен ще ми дойде добре да си проветря главата с малко солен морски въздух.
– Разбира се. И без това тук няма изгледи скоро да приключа. Дай ми само две минутки да се измия и преоблека. Ще трябва да кажа и на баба си, че излизам.
Младежът събра инструментите в кутията и влезе в къщата. Докато го чакаше, Фин се запита защо е нужно да се изтезава така. Дори да беше негов биологичен син, Фионлах пак си оставаше момчето на Артър. Той сам му го бе казал сутринта: „Ако не е имало значение цели седемнайсет години, защо, по дяволите, трябва да има значение сега?“. И беше прав. Какъв смисъл имаше да рови в миналото? Фин подритна с върха на обувката си един изсъхнал чим трева. И все пак нещо продължаваше да го гложди.
Фионлах се появи отново, облечен в дънки, маратонки и бял суитшърт.
– По-добре да не се бавим много. Баба не обича да остава сама.
Фин кимна и двамата се отправиха покрай скалистия бряг към пътеката, която Артър и той бяха ползвали като момчета, за да стигат до плажа. Младежът се спусна по нея с лекота, без дори да изважда ръце от джобовете си. Накрая скочи от около метър височина точно върху плоската ъгловата плоча от гнайс, където Фин някога бе правил любов с Маршели, и спря, за да го изчака.
– Мама каза, че двамата навремето сте излизали заедно.
– Беше много отдавна.
Стигнаха до ръба на водата и бавно закрачиха по посока на пристанището.
– И защо скъсахте?
Прямотата на момчето бе леко смущаваща.
– Нали знаеш, хората просто се разделят понякога. – Той се засмя на внезапно изплувалия спомен. – Всъщност с нея късахме два пъти. Първия бяхме само на осем.
– Наистина? – изгледа го Фионлах. – Били сте гаджета като осемгодишни?
– Е, гаджета е силно казано. Но имаше нещо помежду ни още от първия учебен ден. Аз все я изпращах до фермата. Родителите ѝ още ли живеят там?
– О, да, макар че напоследък рядко ги виждаме. – Фин изчака разяснение, но такова не последва. – Та кажи, защо скъсахте, когато бяхте малки?
– Вината беше изцяло моя. Един ден майка ти се появи на училище, издокарана с очила. Едни такива ужасни, със сини рамки и толкова дебели стъкла, че очите ѝ изглеждаха като топки за голф.
Фионлах се засмя на образа, изрисуван от Фин.
– Трябва да е изглеждала адски привлекателна.
– Именно. Разбира се, всички в класа веднага започнаха да ѝ се подиграват. „Очиларка“, „очилато магаре“ и всякакви от този род. Знаеш колко жестоки могат да бъдат децата. За съжаление, и аз не бях по-добър. Притеснявах се да ме виждат с нея, избягвах я на площадката, спрях да я изпращам до къщи. Тя трябва да го е изживяла много тежко, защото иначе беше хубаво момиче, с високо самочувствие. Преди това много момчета я ревнуваха от мен. Но всичко свърши, щом сложи очилата. – Дори докато го разказваше, той усети убождане на меланхолия и вина. – Но какво да се прави, децата не си дават сметка каква болка причиняват понякога.
– Значи, просто се разделихте?
– В общи линии. Майка ти ме преследваше известно време, но аз, щом я видех да приближава през междучасията, веднага се лепвах за някоя групичка или се включвах в играта на футбол. След часовете пък бързах да се измъкна преди нея, за да не вървим заедно по пътя. Понякога в клас се обръщах и я хващах да ме гледа с големи тъжни очи, поставила очилата пред себе си върху чина. Но винаги се преструвах, че не съм забелязал. А веднъж... – Той внезапно замлъкна, осенен от спомен, който не го беше спохождал близо трийсет години. – Да, онзи случай в църквата!
– Какво? Какво е станало в църквата? – попита заинтригувано Фионлах.
– О, боже... – Фин поклати глава с виновна усмивка. – Макар че всъщност Бог нямаше много общо с цялата работа. – Настъпващият прилив ги накара да отстъпят по-нагоре по плажа, за да не измокрят краката си. – В онези дни родителите ми бяха още живи и всяка неделя ходехме на църква. По два пъти. Аз винаги си вземах нещо сладко – например от онези ролки с плодови дражета. Беше един вид игра, за да убия скуката. Да видя дали ще мога да ги измъквам от джоба си и да ги пъхам в уста, докато свършат, без някой да ме забележи. Смучех ги, докато се стопят напълно, и така празнувах своята малка победа над религиозното потисничество.