— Ще видя какво мога да намеря във вързопите — предложи Дурник. — Мисля, че трябва да потърсим нещо и за момчето. Тази риза на гърба му не изглежда много дебела.
Погледна към момчето, което наблюдаваше конете с любопитство.
— Няма нужда да се безпокоите за мен — каза им Тайба. — Навън няма живот за мен. Веднага след като си тръгнете, аз се връщам в Рак Ктхол.
— Какво говориш? — попита остро Поулгара.
— Имам сметки за уреждане с Ктучик — отвърна Тайба и докосна с пръсти ръждясалия си нож.
Силк се изсмя от входа на пещерата.
— Ние се погрижихме за това вместо теб. Рак Ктхол се руши навън, а от Ктучик не остана почти нищо.
— Мъртъв ли е? — задъхано попита робинята. — Как?
— Няма да повярваш — отговори й Силк.
— Страда ли много? — в гласа й имаше ужасяващо нетърпение.
— Повече, отколкото можеш да си представиш — отвърна Поулгара.
Тайба си пое дълбоко дъх и заплака. Леля Поул разтвори ръце и прегърна хлипащата жена, за да я утеши така, както често беше успокоявала Гарион, когато беше малък.
Гарион се отпусна изтощен на земята и допря гръб до скалистата стена на пещерата. Талази от умора преминаваха през тялото му, а изтощението попиваше всяка разумна мисъл, която минаваше през ума му. Кълбото отново пееше своята песен, но този път тя беше бавна и приспивна. Очевидно любопитството му към Гарион беше задоволено и сега песента просто поддържаше връзката между тях. Младият мъж беше толкова изморен, че нямаше сили да мисли защо камъкът изпитваше толкова голямо удоволствие от компанията му.
Малкото момче задоволи любопитството си към конете и отиде при Тайба, която седеше сгушена до леля Поул. Детето изглеждаше учудено и протегна ръка, за да докосне с пръстите си набразденото от сълзи лице на жената.
— Какво иска той? — попита Тайба.
— Вероятно никога преди не е виждал сълзи — отвърна леля Поул.
Тайба се втренчи в сериозното малко личице. Изведнъж се засмя през сълзите, които се стичаха по лицето й, и прегърна момчето.
Детето също се усмихна.
— Задача? — попита то и й подаде кълбото.
— Не го вземай Тайба — каза Поулгара много тихо. — Не го докосвай.
Тайба погледна усмихнатото дете и поклати глава.
Малкото момче въздъхна, отиде в средата на пещерата, седна и се сгуши удобно до Гарион.
Барак се беше върнал в прохода, по който дойдоха, и след време се появи в пещерата с мрачно лице.
— Чувам мурги, които сноват насам-натам — докладва огромният мъж. — При ехото тук е трудно да се каже колко са далече, но като че ли проверяват всяка пещера и проход.
— Да намерим добре защитено място, господарю, и да ги накараме да мислят, че сме другаде — предложи бодро Мандорален.
— Интересна идея — отвърна Барак, — но се опасявам, че няма да стане. Рано или късно ще ни намерят.
— Аз ще се погрижа за това — каза Релг бързо, като прекъсна молитвите си и се изправи бързо на крака.
Ритуалите не бяха му помогнали и погледът му беше все още странен.
— Ще дойда с теб — предложи Барак.
Релг поклати глава:
— Само ще ми пречиш! — вече вървеше към прохода, който водеше обратно към планината.
— Какво му става? — попита Барак в недоумение.
— Мисля, че нашият приятел преживява религиозна криза — отвърна Силк, който ги наблюдаваше от входа на пещерата, където стоеше на пост.
— Пак ли?
— Така съзнанието му е ангажирано дори и в свободните моменти — отвърна Силк безгрижно.
— Елате да хапнете — каза им леля Поул, докато нареждаше резени хляб и сирене върху единия вързоп. — А после бих искала да погледна раната на крака ти, Мандорален.
След като се нахраниха и коляното на Мандорален бе превързано, Поулгара облече Тайба със странните дрехи, които Дурник беше извадил от вързопите. Тогава Поул насочи вниманието си към малкото момче. То отвърна на тъжния й поглед със също толкова сериозно изражение в очите, после протегна ръка и докосна белия кичур в косата й с любопитните си пръсти. Гарион се сепна от спомена за това, колко често той самият беше докосвал този кичур по съвсем същия начин и това предизвика у него пристъп на ревност, но бързо го потисна.
Малкото момче се усмихна с внезапно задоволство.
— Задача. — каза то твърдо, докато подаваше кълбото на леля Поул.
Тя поклати глава:
— Не, дете. Опасявам се, че не съм подходящият човек.
Тя го облече в дрехи, които трябваше да се подвият и привържат с канап на разни места, после седна с гръб до стената и протегна длани към него. Детето послушно седна в скута й, обви ръка около врата й и я целуна. След това притисна лице в нейното, въздъхна и веднага заспа. Поул сведе поглед към него, а лицето й имаше странно изражение — смесица от удивление и нежност и Гарион трябваше да се пребори с още един пристъп на ревност.