И така, те заобиколиха Дейрин и поеха по широкия каменист път, криволичещ между скалите, където вълните се блъскаха, разбиваха и пенеха.
Планините на източна Сендария се простираха по този внушителен бряг до залива на Черек и пътят, който се извиваше нагоре и се спускаше рязко надолу, не беше никак добър. Силк мърмореше на всяка миля от пътя.
Гарион обаче се притесняваше за друго. Решението, което беше взел след като прочете кодекса на Мрин, му изглеждаше доста логично тогава, но сега логиката му носеше съвсем малко успокоение. Той съзнателно яздеше към Малореа, за да се изправи в двубой срещу Торак! Колкото повече мислеше, толкова по-налудничаво му изглеждаше всичко това. Как можеше да се надява, че ще победи един бог? Размишляваше върху това, докато яздеха на изток по скалистия бряг, и настроението му се развали, също като това на Силк.
След около седмица скалите станаха по-ниски, а земята по-малко хълмиста. Огледаха се от върха на последното източно възвишение и видяха това, което трябваше да бъде обширно равно поле — то изглеждаше тъмнозелено и много влажно.
— Ето ги и тях — каза Силк с раздразнение.
— Какво ти разваля така настроението? — попита го възрастният магьосник.
— Една от главните причини, поради които напуснах Драсния, беше да избягам надалече от мочурищата. — отговори Силк рязко. — А сега ми предлагаш да се влача през тези влажни и вонещи територии. Горчиво съм разочарован от теб, стари приятелю, и е напълно възможно никога да не ти го простя.
Гарион се мръщеше пред гледката на блатистата местност, която се простираше долу.
— Не е възможно това да е Драсния, нали? — попита той. — Мислех, че Драсния е по на север.
— Всъщност това е Алгария — уточни Белгарат. — Началото на алдурските мочурища. Отвъд устието на река Алдур е границата на Драсния. Наричат това тук Мринското мочурище. То продължава още около тридесет левги отвъд Коту, до устието на река Мрин.
— Повечето хора го наричат просто „мочурищата“ и изобщо не минават оттук — отбеляза Силк. — Повечето хора имат достатъчно разум, за да стоят далече от тях.
— Не се оплаквай чак толкова — остро го прекъсна Белгарат. — Има рибари по това крайбрежие. Ще си купим лодка.
Очите на Силк светнаха.
— Тогава можем да минем по крайбрежието — предложи той.
— Това няма да е много благоразумно — не се съгласи Белгарат. — Флотата на Анхег кръстосва залива на Черек, за да ни търси.
— Не знаеш дали ни търсят — възрази Силк.
— Познавам Поулгара — отвърна Белгарат.
— Чувствам, че това пътуване не върви съвсем както трябва — измърмори Силк.
Рибарите по блатистото крайбрежие бяха странна смесица от алгари и драсниянци, мълчаливи и внимателни с непознати. Селищата им бяха построени върху колове, забити дълбоко в блатистата земя и наоколо се усещаше онази странната миризма на отдавна умряла риба, която винаги се носеше около рибарските колиби, където и да се намираха. Мина известно време, докато намерят мъж с лодка, който е готов да я продаде, пък и трябваше да го убедят, че три коня и няколко сребърни монети са една съвсем прилична цена.
— Тя тече — заяви Силк и посочи водата, която се беше събрала на дъното на лодката, докато отблъскваха с прът плавателния съд от вонящото село.
— Всички лодки текат, Силк — отговори спокойно Белгарат. — Това е типично за направата на лодките. Изгреби водата!
— Но тя ще се напълни отново.
— Тогава ще я изгребеш отново. Само не позволявай на водата да вземе преднина.
Мочурищата бяха навсякъде наоколо — пустош с блатни растения и папури, тъмна и бавно течаща вода. Имаше канали, потоци и много често — малки езера, където преминаването беше много по-лесно. Въздухът беше влажен, а вечер се изпълваше с мушици и комари. Жаби пееха любовни песни цяла нощ и поздравяваха пролетта с опияняващ ентусиазъм — малки квакащи жабчета и големи жаби с дебели гласове, с размера на чиния. Във водоемите и езерата подскачаше риба, а на блатистите острови имаше цели колонии от бобри и водни плъхове.
Придвижваха се, като избутваха лодката с прът през объркания лабиринт от канали, които очертаваха устията на Алдур, и продължиха на североизток в бавно затоплящата се северна пролет. След около седмица преминаха трудно забележимата граница и оставиха Алгария зад себе си.