— Мразя това място! Наистина го мразя.
Тази нощ Гарион сънува кошмар. Това съвсем не беше първият кошмар, откакто бяха напуснали Рива. Когато се изправи облян в пот и целият треперещ, той беше сигурен, че не е и последният. Кошмарът не беше нов, периодично се повтаряше съня му от детинство. За разлика от обикновените лоши сънища, този не беше за преследвания или заплахи, а по-скоро се състоеше от един-единствен образ — образа на едно отвратително обезобразено лице. Въпреки че всъщност никога не беше виждал собственика на лицето, той знаеше точно чие лице е това, а сега вече знаеше и защо точно то обитаваше най-мрачните му сънища.
На следващия ден утрото беше облачно, щеше да завали. Докато Белгарат разбъркваше огъня, а Силк ровеше в торбата си за нещо подходящо за закуска, Гарион оглеждаше блатото, което ги заобикаляше. Ято гъски прелетя над главите им във формата на опърпана буква Л, свирещите им крила и приглушените им крясъци бяха самотни и далечни. Една риба скочи недалече от възвишението и Гарион проследи с поглед уголемяващия се към брега кръг от вълнички. Дълго време гледа този бряг, преди да осъзнае какво точно вижда. Първо обезпокоено, а след това направо ужасено той започна да се взира наоколо.
— Дядо! — извика Гарион. — Виж!
— Какво?
— Всичко е променено. Вече ги няма каналите. Ние сме насред голямо блато и няма как да излезем от него.
Той се заоглежда наоколо, като отчаяно търсеше някакъв изход, но краищата на блатото, в което се намираха, бяха напълно непроходими. Нямаше никакви канали, по които можеха да се измъкнат. Кафявата вода беше абсолютно неподвижна, без никакви признаци на течение.
Тогава от центъра на блатото, без да предизвика никакво вълнение, от водата изплува кръгла космата глава. Очите на животното бяха много големи и светли. Имаше уши, а малкият му нос беше черен като копче. То издаде странен цвърчащ звук и на няколко фута разстояние от водата се появи друга глава.
— Блатни видри! — задъхано каза Силк и извади меча си.
— Не, остави ги — каза му Белгарат. — Няма да те наранят.
— Те са ни обградили.
— Какво искат? — попита Гарион.
— Очевидно, закуска — отговори Силк все още стиснал меча си.
— Не бъди глупав, Силк — каза му Белгарат. — За какво им е да ядат суров драснианец, когато имат на разположение цяло блато с риба? Остави меча!
Първата видра, която беше показала глава от водата, повдигна ципестата си предна лапа и направи заповеднически жест. Ципестият крайник странно приличаше на ръка.
— Изглежда искат да ги последваме — спокойно каза Белгарат.
— И ти си готов да го направиш?
Силк беше скован от страх.
— Ти луд ли си?
— Имаме ли друг избор?
Без повече дискусии Белгарат започна да прибира палатката.
— Те чудовища ли са, дядо? — притеснено попита Гарион, докато му помагаше. — Като алгротите и троловете?
— Не, просто животни — като тюлените или бобрите. Те са любопитни, интелигентни и много игриви.
— Но играят мръсни игри — добави Силк.
След като натовариха всичките си вързопи в лодката, я бутнаха във водата. Блатните видри ги гледаха с любопитство, без злоба или заплаха в погледа, а по-скоро с някаква непоклатима решителност, изписана по малките им космати личица. Неподвижно изглеждащият край на блатото се разтвори, за да разкрие канала, който беше изчезнал през нощта. Странно закръглената глава на блатната видра, която им беше направила знак, ги поведе, като често се обръщаше назад, за да се увери, че я следват. Няколко други видри плуваха след лодката. Големите им очи внимателно наблюдаваха хората.
Започна да вали, в началото само няколко капки, а след това ситен дъжд покри безкрайната шир от тръстики, стърчащи навсякъде около тях.
— Къде мислиш, че ни водят? — попита Силк, като спря да гребе, за да избърше лицето си от дъжда. Една видра ядосано забръщолеви нещо, докато той не заби отново пръта си в тинестото дъно на канала.
— Ще трябва да почакаме и ще видим — отвърна Белгарат.
Каналът продължаваше да се разтваря пред тях и те гребяха равномерно, следвайки закръглената глава на видрата, която се беше появила първа.
— Онова отпред дървета ли са? — попита Силк, като се взираше в мъглата от ситен дъжд.
— Така изглежда — отговори Белгарат. — Предполагам, че отиваме натам.