От мъглата изплуваха няколко дървета. Когато се приближиха, Гарион можа да види хълмче земя, издигащо се над тръстиките и водата. Горичката, която беше като корона на острова, изглежда беше предимно от върби с дълги пълзящи клони.
Блатната видра, която ги водеше, продължаваше да плува напред. Когато стигна острова, тя се показа наполовина над водата и нададе странен крясък. Малко по-късно една неясна фигура излезе иззад дърветата и бавно се запъти към брега. Гарион не знаеше какво да очаква, но беше повече от поразен, когато фигурата с кафявата мантия отметна качулката си, за да разкрие женско лице. Въпреки че беше твърде остаряло, то все още носеше очарователни следи на това, което някога е било необикновена красота.
— Привет, Белгарат! — поздрави тя стария магьосник със странно равен глас.
— Здравей, Вордай! — отговори той доволно. — Отдавна не сме се виждали, а?
Малките същества, които ги бяха довели до острова, с усилие излязоха на плиткото и се събраха около жената в кафявата мантия. Те цвъркаха и дърдореха, а тя ги гледаше с любов и галеше мокрите им козинки с нежните си пръсти.
Бяха средно големи животни с къси задни крака и малки закръглени коремчета, вървяха изправени и влачеха краката си с доста бързи движения. Държаха предните си лапи изтънчено пред косматите си гърдички.
— Ела да се скриеш от дъжда, Белгарат — каза жената. — Вземи и приятелите си.
Тя се обърна и тръгна по пътека, която водеше към върбовата горичка, а блатните видри припкаха около нея.
— Какво ще правим? — прошепна Гарион.
— Ще влезем вътре — отговори Белгарат, като слезе от лодката и стъпи на острова.
Гарион не знаеше какво да очаква, когато заедно със Силк последваха стария мъж по пътеката към мокрите върби, ала се оказа съвсем неподготвен при вида на спретнатата къщичка със сламен покрив и малка градинка. Къщата беше построена от здрави трупи, леко напукани от мъхове, а от комина излизаше тънка струя дим.
На прага жената в кафява мантия избърса внимателно краката си в тръстиковата изтривалка и изтърси дъжда от качулката си. След това отвори вратата и влезе, без да поглежда назад.
Когато спря пред къщичката, изражението на Силк беше подозрително.
— Сигурен ли си, че това е добра идея, Белгарат? — попита той тихо. — Чувал съм разни работи за Вордай.
— Това е единственият начин да разберем какво иска от нас — каза му Белгарат. — Сигурен съм, че не можем да продължим, преди да говорим с нея. Хайде да влезем. Изтрийте си краката!
Къщата на Вордай беше спретната и подредена с вкус. Таваните бяха ниски, направени от тежки греди. Дървеният под беше лъснат до блясък, маса и няколко стола бяха поставени до сводестата пещ, където от желязна кука над огъня висеше котле. На масата имаше ваза с диви цветя, а завесите на прозореца скриваха гледката към градината.
— Защо не ми представиш приятелите си, Белгарат? — предложи жената, докато окачваше мантията си на закачалка.
После приглади едноцветната си кафява рокля.
— Както искаш, Вордай — вежливо отговори старият мъж. — Това е принц Келдар, твой сънародник. А това е крал Белгарион от Рива.
— Знатни гости — отбеляза жената със странно безразличен тон. — Добре дошли в къщата на Вордай!
— Простете, госпожо — каза Силк с най-дворцовия си маниер — изглежда репутацията, която имате е крайно неправдива.
— Вордай — вещица на блатата ли? — попита тя, като изглежда се забавляваше. — Още ли ме наричат така?
Той се усмихна в отговор.
— Най-малкото, което мога да кажа е, че описанията им са подвеждащи.
— Магьосницата на тресавищата — каза тя имитирайки гласа на лековерен селянин. — Погубващата пътници кралица на мочурищата.
На устните й се появи горчива усмивка.
— Да, горе-долу това казват — отвърна й той. — Винаги съм вярвал, че ти си мит, прокълнат да плаши непослушните деца.
— Вордай ще ви хване и ще ви изяде! — изсмя се тя, но в смеха й нямаше хумор. — Слушам това от векове. Съблечете си мантиите, господа. Сядайте и се настанявайте удобно. Ще останете за известно време.
Една видра, вероятно тази, която ги доведе до острова, предположи Гарион, избърбори нещо със свирукащото си гласче, като поглеждаше нервно към котлето на огъня.
— Да — отвърна Вордай много спокойно. — Знам, че ври, Тупик. Трябва да ври, иначе няма да се сготви.
Тя се обърна се към гостите:
— Закуската ще бъде готова след малко. Тупик ми каза, че още не сте яли.