— Ти можеш да си говориш с тях? — Силк изглеждаше учуден.
— Това не е ли очевидно, принц Келдар? Хайде, дайте си мантиите да ги окача до огъня, за да изсъхнат.
Тя спря и погледна Гарион мрачно:
— Такъв голям меч за толкова млад човек! — поклати глава, като гледаше голямата дръжка стърчаща над рамото му. — Остави го в ъгъла, кралю Белгарион. Тук няма с кого да се биеш.
Гарион вежливо сведе глава, откопча колана на меча и й подаде мантията си.
Друга, малко по-дребна видра, се втурна от ъгъла с парцал и започна енергично да бърше водата, която се стичаше на пода от мантиите им, като през цялото време мърмореше нещо неодобрително.
— Моля да извините Попи — усмихна се Вордай. — Тя е маниачка на тема чистота. Понякога си мисля, че ако я оставя сама, ще направи дупки по пода от метене.
— Те се променят, Вордай — каза Белгарат мрачно, докато сядаше на масата.
— Да, така е — отговори тя, като отиваше към огъня, за да разбърка бълбукащото котле. — Наблюдавам ги с течение на годините. Те не са същите, каквито бяха, когато дойдох тук.
— Беше грешка да им се бъркаме — каза й той.
— Така казваше и преди. И двамата с Поулгара така казвахте. Между другото как е тя?
— Може би в момента беснее. Измъкнахме се от цитаделата в Рива, без да и се обадим, а такива неща я дразнят.
— Поулгара си е родена раздразнена.
— Тук съм съгласен с теб.
— Закуската е готова.
Тя вдигна котлето с една желязна кука и го постави на масата. Попи се втурна към шкафа на другата стена и донесе един куп дървени паници, след което се върна за лъжици. Големите й очи бяха много светли и тя цвърчеше нещо на тримата гости.
— Казва ви да внимавате да не падат трохи на чистия й под — поясни Вордай, като махна една филия хляб от печката, построена отстрани до камината. — Трохите я вбесяват.
— Ще внимаваме — обеща Белгарат.
Беше странна закуска, помисли си Гарион. Димящото задушено беше гъсто, със странни зеленчуци, плуващи в него, и големи парчета риба. Беше умело подправено и той го намери за вкусно. Докато свърши с яденето, той по-скоро неохотно стигна до извода, че Вордай беше почти толкова добра готвачка, колкото и леля Поул.
— Отлично, Вордай! — похвали я Белгарат като остави паницата си настрани. — Сега нека се върнем на деловата част. Защо ни доведе тук?
— За да си поговорим, Белгарат — отвърна тя. — Тук нямам компания, а воденето на разговор е добър начин да прекараш една дъждовна сутрин. А вие защо дойдохте в блатата?
— Пророчеството продължава, Вордай, дори когато понякога ние не продължаваме. Кралят на Рива се завърна, а Торак се размърда в съня си.
— Аха — каза тя, без да изглежда много заинтересувана.
— Кълбото на Алдур украсява меча на Белгарион. Наближава денят, когато детето на светлината и детето на мрака ще се срещнат. Тази среща ни предстои и цялото човечество очаква изхода от нея.
— С изключение на мен, Белгарат.
Тя му хвърли пронизващ поглед.
— За мен съдбата на човечеството не представлява интерес. Аз бях изключена от човечеството преди три хиляди години, помниш ли?
— Онези хора отдавна са мъртви, Вордай.
— Наследниците им не са по-различни. Мога ли да вляза в което и да било село в тази част на Драсния и да разкажа на добрите селяни коя съм, без да бъда замеряна с камъни или изгорена?
— Селяните са си селяни по целия свят, госпожо — вметна Силк. — Провинциални, глупави и суеверни. Не всички хора са като тях.
— Всички хора са еднакви, принц Келдар — възпротиви се тя. — Когато бях млада, се опитах да се включа в живота на едно село. Аз просто исках да помогна, но много скоро се оказа, че няма мъртва крава или бебе с колики, за които да не бях обвинена. Накрая ме прогониха с камъни и се опитаха да ме върнат в селото, за да ме изгорят на клада. Бяха си устроили голямо празненство. Но аз успях да избягам и намерих убежище тук, в блатата. След тази случка много малко се интересувам от работите на хората.
— Може би не е трябвало да показваш талантите си толкова открито — каза й Белгарат. — Хората предпочитат да не вярват в такива неща. Човешката душа е пълна с отрицателни емоции и най-малкото нещо, което е извън нормалното, отприщва желание за отмъщение.
— Моето село разбра, че това не е просто едно желание — отговори тя с известна жестокост.
— И какво стана? — попита Гарион любопитно.