— Започна да вали — каза му Вордай със странна усмивка.
— И това беше всичко?
— Беше достатъчно. Валя над селото цели пет години, кралю Белгарион — само над селото. На стотина метра от последната къща всичко беше нормално, но в селото валеше. Два пъти се опитаха да се преместят, но дъждът ги последва. Накрая се предадоха и напуснаха областта. Доколкото знам, някои от наследниците им продължават да скитат.
— Ти се шегуваш — рече Силк с насмешка.
— Съвсем не се шегувам.
Погледна го развеселена.
— Твоята доверчивост изглежда е избирателна, Принц Келдар. Ето на — обикаляте света в компанията на Белгарат Магьосника. Сигурна съм, че вярвате в силата му, но не можете да повярвате в силата на вещицата от блатата.
Тя се втренчи в него.
— Аз наистина съм вещица, принц Келдар. Мога да ви го демонстрирам, ако искате, но не мисля че ще ви хареса чак толкова. Рядко се харесва на хората.
— Това наистина не е необходимо, Вордай — каза Белгарат. — Какво точно искаш?
— Щях да стигна до това, Белгарат — отговори тя. — След като избягах в блатата, аз открих моите малки приятели тук.
Тя нежно погали косматото лице на Попи и животинчето се сгуши в ръката и.
— В началото се страхуваха от мен, но с течение на времето станаха по-малко срамежливи. Започнаха да ми носят риба и цветя в знак на приятелство, а аз наистина имах голяма нужда от приятели тогава. Малко ги попромених по отношение чувството им за благодарност.
— Знаеш, че това не е било редно — каза тъжно старият мъж.
Тя продължи с безразличен глас:
— „Редно“ и „нередно“ за мен вече нищо не означават.
— Дори боговете не биха направили това, което ти си сторила.
— Боговете си имат други забавления.
След като каза това, тя насочи погледа си директно към него.
— Чаках те, Белгарат. От години те чакам. Знаех, че рано или късно пак ще дойдеш в блатата. Срещата, за която говориш, е много важна за теб, нали?
— Това е най-важното събитие в историята на света.
— Зависи от гледната точка, предполагам. Както и да е, ти имаш нужда от моята помощ.
— Мисля, че ще се справим и без теб, Вордай.
— Може би, но как смяташ да излезеш от блатата?
Той я погледна въпросително.
— Аз мога или да ви отворя пътя към твърдата земя в края на блатата, или да ви гледам как се лутате в тези тресавища за вечни времена. А в този случай срещата, за която си толкова загрижен, никога няма да се състои, нали? Това ме поставя в много интересна позиция, не мислиш ли?
Белгарат присви очи.
— Забелязала съм, че когато хората правят сделка, обикновено има някаква размяна. Нещо за нещо. Нищо за нищо. Това ми изглежда справедливо споразумение.
— Какво по-точно имаш предвид?
— Видрите са мои приятели — отвърна тя. — В някакъв много специален смисъл — мои деца. Но хората гледат на тях като на животни с ценна кожа. Те ги хващат и ги убиват за кожата им. Изисканите дами от Боктор и Коту се обличат с кожите на моите деца, без изобщо да се замислят каква мъка ми причиняват. Наричат децата ми животни и идват в блатата да ги ловят.
— Те са животни, Вордай — каза и той нежно.
— Вече не са.
Без видимо да се замисля, Вордай сложи ръката си на рамото на Попи.
— Може би беше прав, когато ми каза, че не трябваше да ги променям, но сега вече е твърде късно. — Тя въздъхна и продължи. — Аз съм вещица, Белгарат, а не магьосница. Животът ми има начало и край и мисля, че вече наближава края си. Аз няма да живея вечно като теб и Поулгара. Вече живях няколкостотин години и съм много изморена от живота. Докато съм жива, мога да направя така, че хората да не идват в блатата, но когато умра, моите деца ще станат напълно беззащитни.
— И ти искаш аз да се грижа за тях?!
— Не, Белгарат. Ти си прекалено зает. И понякога забравяш обещанията, за които ти е все едно дали ще запомниш. Искам да направиш едно нещо, което завинаги ще накара хората да спрат да мислят за видрите като за животни.
Очите му се разшириха, сякаш разбра какво му предлагаше Вордай.
— Искам да дадеш на децата ми силата на речта, Белгарат — каза Вордай. — Аз не мога да го направя. Моята сила на вещица не е толкова голяма. Само магьосник може да направи така, че видрите да проговорят.
— Вордай!
— Това е моята цена, Белгарат — каза му тя. — Толкова ще ти струва моята помощ. Приемаш или отказваш?