ГЛАВА 19
Тази нощ останаха в къщичката на Вордай, но Гарион спа съвсем малко. Ултиматумът на вещицата го притесняваше. Той знаеше, че последиците от вмешателствата в природата са огромни. А да се стига до крайност, както Вордай искаше, беше опасно — можеше завинаги да се заличи разделната линия между хора и животни. Философската и теологическа каша, която би последвала от това вмешателство, щеше да бъде главозамайваща. А освен това имаше и други притеснения. Напълно възможно беше Белгарат да не може да направи това, което Вордай искаше от него. Гарион беше почти сигурен, че дядо му не беше опитвал да използва силата си, откакто беше получил удар преди няколко месеца, а сега Вордай му възлагаше направо непосилна задача.
Какво ще се случи с Белгарат, ако опита и се провали? Какво би му причинило това? Дали няма да го завладеят съмнения, които да го лишат от възможността някога отново да си възвърне силата? Гарион отчаяно се опитваше да измисли начин да предупреди дядо си, без да събуди у него тези фатални подозрения.
Но те наистина трябваше да се измъкнат от блатата. Колкото и неохотно да беше взел решението си да се срещне с Торак, Гарион вече знаеше, че това е единственият възможен избор. Въпреки всичко срещата не можеше да бъде забавяна до безкрай. Ако се отлага твърде дълго, събитията щяха да се развият по друг начин и светът щеше да се хвърли във война, която те толкова упорито се опитваха да предотвратят. Заплахата на Вордай да ги остави да се лутат в блатата, ако Белгарат не плати исканата от нея цена, застрашаваше не само тях, а целия свят. Всъщност тази съвсем безразлична към света жена държеше в ръцете си съдбата на цялото човечество. Въпреки че се опитваше, Гарион не можеше да измисли начин, по който да се избегне изпробването на Белгаратовата сила. Той би направил това, което искаше Вордай, но проблемът беше, че дори не знаеше откъде да започне. Ако някой изобщо можеше да го направи, то това беше дядо му, в случай че болестта не беше унищожила силата му.
Когато зората запълзя през мъгливите блата, Белгарат стана и седна пред камината, съзерцавайки пращящите пламъци с навъсено лице.
— Е? — попита Вордай. — Реши ли?
— Това не е редно, Вордай — каза й той. — Цялата природа крещи срещу зловещата ти идея.
— Аз съм много по-близко до природата от теб, Белгарат — отвърна тя. — Вещиците живеят по-близо до нея от магьосниците. Аз чувствам смяната на сезоните в кръвта си и земята под краката ми е жива. Аз не чувам никакви крясъци. Природата обича всичките си създания и тя ще страда за унищожението на моите видри почти толкова, колкото и аз самата. Но не това обсъждаме в момента, нали? Дори самите скали пронизително да крещят срещу това, аз пак не бих се отказала.
Силк хвърли бърз поглед към Гарион. Острото лице на дребния мъж изглеждаше толкова обезпокоено, колкото и това на Белгарат.
— Наистина ли видрите са зверове? — продължи Вордай.
Тя посочи към все още спящата Попи. Малките й предни лапички бяха разтворени като ръчички. Тупик, който се придвижваше тихомълком, се промъкна обратно в къщата с букет покрити с роса цветя. Той внимателно ги постави до спящата Попи и нежно сложи последното цвете в разтворената и лапичка. След това със странно търпеливо изражение седна на задните си лапи, за да я гледа как се събужда.
Попи се размърда, протегна се и се прозя. Тя поднесе цветето към малкото си носле и погледна с любов към чакащия Тупик. Издаде кратък и весел цвърчащ звук и двамата се втурнаха към хладните води на блатото за сутрешно плуване.
— Това е любовен ритуал — обясни Вордай. — Тупик иска Попи да му стане партньорка и докато приема подаръците му, това означава, че и тя го харесва. Ще продължат така известно време, а след това ще отплуват заедно за около седмица. Като се върнат, те вече ще бъдат партньори завинаги. Дали наистина е много по-различно от това, което правят младите хора?
Въпросът й дълбоко обезпокои Гарион, тъй като в думите й имаше смисъл, който той не можеше напълно да отрече.
— Погледнете там! — каза им Вордай, сочейки през прозореца към няколко заиграли се млади видри, не по-големи от бебета.
Бяха си направили топка от мъхове и бързо си я подхвърляха един на друг в кръг, а големите им очи бяха погълнати от играта.
— Не може ли според вас човешко дете да се присъедини към тази група, без изобщо да се почувства не на мястото си? — настоя Вордай.
Недалече от играещите възрастна женска видра люлееше спящото си бебе, като лекичко допираше бузата си до личицето на малкото.