— Не е ли майчинството универсално? — попита Вордай. — По какво точно се различават моите деца от хората освен с това, че са по-скромни, по-честни и се обичат повече?
Белгарат въздъхна.
— Добре, Вордай — рече той, — разбрахме какво имаш предвид. Приемам, че видрите са може би по-добри същества от хората. Не знам дали речта ще ги усъвършенства, но ако това е, което искаш… — той повдигна рамене.
— Ще го направиш тогава, така ли?
— Знам, че не е редно, но ще се опитам да направя това, за което ме молиш. Аз май наистина нямам друг избор.
— Не, нямаш — отвърна тя. — Имаш ли нужда от нещо? Имам всички необходими инструменти и смеси.
Той поклати глава.
— Магьосничествата не стават така. Вещиците призовават природните сили, а магьосничеството идва отвътре. Някой ден, когато имаш свободно време, ще ти обясня разликата.
Той стана.
— Предполагам, нямаш намерение да промениш решението си?
Лицето и се вкамени.
— Не, Белгарат!
Той въздъхна отново.
— Добре тогава, Вордай. След малко се връщам.
Той се обърна и излезе навън в обгърнатото от мъгла утро. В тишината, която настъпи след неговото излизане, Гарион внимателно наблюдаваше Вордай с надежда да открие дори само намек, че решителността й може и да не е толкова непоклатима, колкото изглеждаше. Помисли си, че ако тя не беше толкова сляпо непреклонна, може би щеше да успее да й обясни ситуацията и да я накара да се откаже. Вещицата на блатата нервно се разхождаше из стаята, вдигаше разни неща и напълно механично отново ги връщаше по местата им. Изглежда не можеше да се концентрира вниманието си върху една вещ дори за момент.
— Знаеш ли, че това може да го унищожи? — каза й Гарион.
След като другите опити да я склонят се бяха провалили, може би безцеремонността щеше да успее.
— За какво говориш? — попита тя рязко.
— Той беше много болен — отговори Гарион. — С Ктучик се бориха за кълбото. Ктучик беше унищожен, но Белгарат също за малко не умря. Много е възможно болестта да е отнела силата му.
Силк изхлипа.
— Защо не ни каза? — възкликна той.
— Леля Поул ми забрани да говоря за това — отвърна Гарион. — Силата на Белгарат е единственото нещо, което възпира ангараките през всичките тези години. Ако той я е изгубил и те разберат, нищо няма да ги спре да нападнат Запада.
— А той знае ли? — бързо попита Вордай.
— Мисля, че не. Никой от нас не му е говорил за това. Не можем да го оставим дори за момент да си помисли, че нещо не наред. Дори при най-малкото съмнение у него, той няма да може да използва силата си. Това е главното при магьосничеството. Магьосникът трябва да вярва, че каквото иска да се случи, ще се случи. В противен случай нищо не се получава и с всеки провал става все по-лошо.
— Какво имаш предвид, когато казваш, че това може да го погуби?
Лицето на Вордай изглеждаше напрегнато и Гарион започна да си мисли, че има някаква надежда.
— Той може би още притежава силата си или поне част от нея. Но не достатъчно, за да изпълни това, което искаш от него. Дори най-малките неща изискват огромни усилия, а това, което ти искаш, е ужасно трудно. Може би ще бъде твърде много за него, но започне ли веднъж, той няма да може да спре. Усилието може да изчерпи силата и енергията му до такава степен, че никога да не я възстанови, а може дори и да умре.
— Защо не ми казахте? — попита Вордай, а лицето й изглеждаше все по-изтерзано.
— Не можех, не и без да ме чуе той.
Тя бързо се обърна към вратата.
— Белгарат — извика вещицата. — Чакай!
Тя се обърна към Гарион.
— Върви след него! Спри го!
Това чакаше Гарион. Той скочи на крака и се втурна към вратата. Тъкмо щеше да извика в дъжда, когато почувства странна потиснатост, като че ли нещо беше на път да се случи — почти се беше случило, но не съвсем. Викът замръзна на устните му.
— Хайде, Гарион! — подкани го Силк.
— Не мога — въздъхна Гарион. — Той вече е започнал да призовава енергията си. Дори няма да ме чуе.
— Можеш ли да му помогнеш?
— Аз дори не знам какво точно се опитва да направи, Силк — отговори Гарион безпомощно. — Ако сега се намеся и сбъркам, само ще стане по-лошо.
Зяпнаха го ужасени. Гарион почувства, че го облива силна вълна. Съвсем не очакваше това и то го свари неподготвен. Дядо му не преместваше или не променяше каквото и да било, а крещеше с гласа на съзнанието си, преминавайки някакво огромно разстояние. Думите бях неясни, но една от тях се открояваше: „Господарю!“. Белгарат се опитваше да стигне до Алдур.