Гарион затаи дъх. Тогава, безкрайно отдалече, гласът на Алдур отговори. Разговаряха тихо известно време. Гарион усещаше как силата на Белгарат става все по-голяма и по-голяма от сливането й с тази Алдур.
— Какво става? — Гласът на Силк беше изплашен.
— Говори с Алдур. Не мога да чуя какво си казват.
— Алдур ще му помогне ли? — попита Вордай.
— Не знам. Не знам дали Алдур още може да използва енергията си тук. Има някакви ограничения, за които се е споразумял с другите богове.
Странният разговор приключи и внезапно Гарион почувства как енергията на Белгарат нараства.
— Той започна — прошепна кралят на Рива.
— Има ли сила? — попита Силк.
Гарион кимна.
— Голяма, както винаги ли?
— Не знам. Няма как да преценя.
Напрежението стана почти нетърпимо. Това, което Белгарат правеше, стана изведнъж много дълбоко и проницателно. Този път нямаше обливаща го вълна и повтарящо се ехо. Вместо това Гарион почувства странен звънтящ шепот, когато енергията на стария човек се отприщи агонизиращо бавно. Шепотът сякаш повтаряше нещо — нещо, което Гарион почти разбираше, но някак мъчително му се изплъзваше.
Навън малките видри спряха да играят. Топката падна незабелязано, а животните застинаха и се заслушаха. Попи и Тупик, които се връщаха ръка за ръка от плуването, замръзнаха на място и проточиха глави, докато шепотът на Белгарат нежно им говореше, достигайки дълбоко в съзнанието им — обясняваше им, учеше ги. Тогава очите им изведнъж се уголемиха, сякаш бяха достигнали до внезапно просветление.
Накрая Белгарат излезе от мъглата на върбите с тежки и изморени стъпки. Тръгна към къщата, спря се точно отпред и погледна вглъбено учудените лица на събралите се в двора видри. Той кимна и влезе вътре. Раменете му бяха отпуснати от изтощението и белобрадото му лице изглеждаше съсухрено.
— Добре ли си? — попита го Вордай, без обичайната нотка на безразличие в гласа.
Магьосникът кимна и потъна в един стол до масата.
— Готово — каза той кратко.
Вордай го погледна и подозрително присви очи.
— Няма номера, Вордай — каза той. — Твърде съм уморен, за да се опитвам да те лъжа. Платих ти цената. Ако нямаш нищо против, ще си тръгнем веднага след закуска. Имаме още много път.
— Имам нужда от нещо повече от твоята дума, Белгарат. Не ти вярвам напълно, както не бих повярвала и на никой човек. Искам доказателство, че си платил.
Но в този момент откъм вратата се дочу странен нов глас.
Попи, която с усилие контролираше малкото си личице, се мъчеше да направи нещо.
— М-м-м-м-м — заекна тя.
Устата й се раздвижи и тя опита отново:
— М-м-м-м-м.
Изглеждаше като най-трудното нещо, което се е опитвала някога да прави. Пое дълбоко въздух и опита още веднъж:
— М-м-м-ма — мммо — каза Попи.
Вордай тихо изстена, втурна се към малкото създание, коленичи и я прегърна.
— Мамо — каза Попи отново, този път по-ясно.
Отвън идваше усилващо се боботене от цвърчащи гласчета, повтарящи „мамо, мамо, мамо“. Превъзбудените видри се завтекоха към къщичката, а гласовете се увеличаваха с прииждането на все повече и повече видри откъм блатото.
Вордай заплака.
— Ще трябва да ги научиш да говорят, разбира се — каза Белгарат изтощено. — Аз им дадох способността, но те все още не знаят много думи.
Вордай го погледна през сълзите, които се стичаха по лицето й:
— Благодаря ти, Белгарат — каза тя колебливо.
Старият мъж сви рамене.
— Нещо срещу нещо — отговори той. — Нали такава беше сделката?
Тупик ги изведе от блатата. Цвъртенето на малкото създание сега беше примесено с някои думи — колебливи, неправилно произнесени, но така или иначе — думи.
Докато гребеше, Гарион дълго мисли, преди да заговори, борейки се с това, което искаше да каже.
— Дядо! — рече той най-накрая.
— Да, Гарион — отвърна старият човек от кърмата на лодката, където си почиваше.
— Ти знаеше през цялото време, нали?
— Какво да съм знаел?
— Това, че беше възможно да си останал без сила.
Белгарат втренчено го погледна.
— Откъде ти дойде това на акъла? — попита той.