— Път — Силк посочи насипа. — Това е част от главната система от пътища на Толнедра.
— Белгарат — каза Тупик, като си показа главата от водата до лодката, — благодаря ти!
— О, мисля си, че ти така или иначе щеше да се научиш да говориш — отвърна старият човек. — Още малко ти оставаше.
— Мо-же би да, мо-же би не! — не се съгласи Тупик. — Да иска да го-вори и да го-вори е раз-лично.
— Скоро ще се научиш да лъжеш — каза му Силк подигравателно — и тогава ще бъдеш толкова добър, колкото всеки истински човек.
— Защо да се учи да лъже, когато само говори? — объркано попита Тупик.
— Ще разбереш, когато му дойде времето.
Тупик леко се намръщи и главата му се плъзна под водата. Показа се още един път на известно разстояние от лодката.
— Довиждане! — извика им той. — Тупик ви благодари за мама.
И без да прави никакви вълнички, изчезна.
— Какво странно малко създание — усмихна се Белгарат.
С подплашено възклицание Силк започна безумно да рови в джоба си. Нещо с бледо зеленикав цвят скочи от ръката му и цопна във водата.
— Какво става? — попита Гарион.
Силк потръпна от отвращение.
— Малкото чудовище ми е сложило жаба в джоба.
— Може би трябва да се възприеме като подарък — допусна Белгарат.
— Жаба?
— Добре де, не е подарък — ухили се Белгарат. — Е, може би е малко примитивно, но пък е възможно това да е началото на чувството му за хумор.
Няколко мили нагоре по пътя, който се простираше от север на юг, имаше толнедрански хан. Стигнаха до него в късния следобед и купиха коне, чиято цена потресе Силк. На следващата сутрин потеглиха в галоп по посока Боктор.
Странната сцена в блатата наведе Гарион на разни мисли. Той започна да осъзнава, че състраданието е един вид любов, по-всеобхватна и по-силна от малко ограниченото схващане, което той имаше за това чувство преди. Думата любов изглежда, мислеше си той, колкото по-задълбочено разсъждаваше, включва огромен брой неща, които на пръв поглед нямаха нищо общо с нея. Колкото повече разбираше това, толкова по-силно се оформяше една мисъл в съзнанието му. Дядо му, човекът, когото наричаха Вечния, вероятно беше развил у себе си, през дългия си живот от седем хиляди години, способност да обича, за която другите хора не можеха дори и да допуснат, че е възможна.
Независимо от привидно грубата си и раздразнителна външност, целият живот на Белгарат беше израз на тази трансцедентална любов. Докато яздеха, Гарион често поглеждаше към странния стар човек и онзи далечен, всемогъщ и извисяващ се над цялото човечество образ постепенно избледня. Започна да вижда неговата истинска същност — индивид със сложна душевност, но много човечен.
След два дни, в ясно и хубаво време, стигнаха до Боктор.
ГЛАВА 20
Докато яздеха по широките улици, Гарион веднага забеляза, че Боктор има доста предимства. Повечето къщи не бяха по-високи от два етажа и не бяха сбутани една в друга, както беше виждал в други градове. Улиците бяха широки и прави и имаше много малко боклук по тях.
Изкоментира това, когато яздеха по просторен булевард с три платна.
— Боктор е нов град — обясни Силк. — Поне относително нов.
— Мислех, че съществува от времето на Драс Биволския врат.
— О, така е — отвърна Силк, — но старият град беше разрушен от ангараките при нашествието им преди петстотин години.
— Бях забравил за това — призна си Гарион.
— След Воу Мимбре, когато дошло времето да се строи наново, било решено да се възползват от шанса и да започнат отначало — продължи Силк.
Той се огледа наоколо с леко недоволство:
— Боктор не ми харесва! Няма достатъчно алеи и задни улички. Почти е невъзможно да се движиш наоколо, без да бъде забелязан.
Обърна се към Белгарат.
— Между другото, това ми напомня за нещо. Може би няма е лошо да избягваме централния пазар. Аз съм известен тук няма смисъл целият град да разбере, че сме пристигнали.
— Наистина ли мислиш, че можем да се промъкнем незабелязано? — попита Гарион.
— В Боктор? — изсмя се Силк. — Разбира се, че не можем. Вече сме били идентифицирани поне дузина пъти. Шпионството основен поминък тук. Порен е знаела, че идваме, още преди влезем в града.
Той погледна към един прозорец на втория етаж и пръстите му трепнаха в жест на бърз упрек — това беше тайният драсниански език.