Гарион и кралица Порен се гледаха мълчаливо. Думите бяха излишни. И двамата го разбираха. Когато най-накрая Порен заговори, тонът й беше учудващо хладен:
— Мисля, че е време да го сложиш да си ляга. След като вече може да плаче, значи най-лошото е минало.
На следващата сутрин напуснаха двореца и се присъединиха към един отправил се на изток керван. Драснианската степ под Боктор беше истинска пустош. Керванския северен път се виеше през ниски, заоблени хълмчета покрити с оскъдна растителност. Въпреки че беше средата на пролетта, тревата беше изсъхнала, сякаш сезоните я бяха стъпкали. Вятърът, спускащ се от полярните ледове, все още миришеше на зима.
Силк яздеше мълчаливо с поглед забит в земята, дали от мъка или заради последиците от бирата, Гарион не можа да разбере. Белгарат също мълчеше и тримата яздеха, като само звукът от звънчетата на мулета на драснианските търговци им правеше компания.
Към обяд Силк се отърси и най-накрая се огледа наоколо, въпреки че очите му все още бяха кръвясали.
— Някой сети ли се да вземе нещо за пиене? — попита той.
— Не пи ли достатъчно снощи? — отвърна Белгарат.
— То беше за забавление. Сега имам нужда от нещо лечебно.
— Като вода? — предложи Гарион.
— Гарион, аз съм жаден, а не мръсен.
— Ето ти. — Белгарат подаде на нуждаещия се манерка с вино. — Но не се престаравай.
— Имай ми доверие — каза Силк, като отпи голяма глътка.
После потръпна от отвращение и направи физиономия.
— Откъде си го купил това? — осведоми се той — Има вкус на нещо, в което са варени стари обувки.
— Не е необходимо да го пиеш.
— Страхувам се, че е необходимо.
Силк отпи още една глътка, след това запуши манерката и му я върна. Огледа пустинята през тях.
— Не се е променила много — отбеляза той. — Драсния не е за препоръчване. Или е доста влажно, или е прекалено сухо.
Потръпна от студения вятър.
— На някой от вас известно ли му е, че между нас и полюса няма нищо, което да спира вятъра, освен някои заблуден скитащ се северен елен.
Гарион започна да се отпуска. Духовитите забележки и коментари на Силк започнаха да стават все повече и повече, докато яздеха този следобед. Когато керванът спря да пренощува, той вече си беше старият Силк.
ГЛАВА 21
Керванът бавно си проправяше път през мрачната пустиня на източна Драсния, а звуците на конските звънчета ехтяха тъжно зад тях. Малки розови цветчета бяха осеяли ниските обли хълмове и те изглеждаха на точки. Небето се заоблачи и безкрайният вятър задуха упорито от север.
Настроението на Гарион ставаше все по-тъжно и мрачно като пустинята около него. Имаше един неизбежен факт, който не можеше да продължава да крие от себе си. Всяка миля, всяка стъпка го приближаваха към Малореа и към срещата му с Торак. Дори нашепващата песен на кълбото не го успокояваше. Торак беше бог — непобедим, безсмъртен, а Гарион, който дори не беше достатъчно голям, съвсем съзнателно пътуваше към Малореа да го търси, за да се бие с него до смърт. Смърт беше дума, за която Гарион се опитваше да не мисли. Смъртта беше само вероятност по време на дългото преследване на Зедар и Кълбото, а сега изглеждаше абсолютна сигурност. Той щеше да се срещне със самия Торак. Мандорален, Барак или Хетар не можеха да му се притекат на помощ със своето бойно изкуство, Белгарат и леля Поул не можеха да се застъпят за него с магьосничество, Силк не можеше да приложи някоя хитрост, която да му позволи да избяга. Титаничния и разгневен бог на Тъмнината щеше се втурне към него кръвожадно. Гарион започна да се страхува от съня, защото той му носеше кошмарите, които не му даваха мира и ставаха все по-ужасни и по-ужасни.
Той се страхуваше. Страхът растеше с всеки изминат ден, докато не започна да усеща суровия му вкус в устата си. Повече от всичко искаше да избяга, но знаеше, че не може. Всъщност нямаше къде да избяга. Нямаше едничко местенце по целия свят където можеше да се скрие. Ако опиташе да се скрие, самите богове щяха да го намерят и да го закарат на тази ужасна среща, която е предречено да се състои от самото сътворение. И ето го, болен и уплашен, Гарион яздеше, за да срещне съдбата си.
Белгарат, който не винаги, когато изглеждаше, че дреме върху седлото, беше заспал, наблюдаваше и умело изчакваше момента, в който страхът на Гарион ще стигне връхната си точка, преди да го заговори. Една облачна сутрин, когато сивото небе беше толкова мрачно, колкото и пустинята около тях, той приближи коня си до жребеца на Гарион.