— Искаш ли да поговорим за това? — попита той спокойно.
— Какъв е смисълът, дядо?
— Може да помогне.
— Нищо не може да помогне. Той ще ме убие.
— Ако си мислех, че е толкова неизбежно, нямаше да те пусна на това пътуване.
— Как бих могъл аз да се бия с бог?
— Смело — беше безкомпромисният отговор. — ти беше смел по време на някои много страшни моменти в миналото. Не мога да си представя, че си се променил!
— Толкова се страхувам, дядо — призна Гарион с мъка. — Мисля, че сега знам как се е чувствал Мандорален. Този страх е толкова ужасен, че не издържам вече.
— Ти си по-силен, отколкото си мислиш. Можеш да издържиш, ако трябва.
Гарион се замисли върху това. Но страхът не си отиде.
— Как изглежда той? — попита, изведнъж изпълнен с болезнено любопитство.
— Кой?
— Торак.
— Високомерен. Никога не съм се интересувал…
— Той като Ктучик или като Ашарак е?
— Не прилича на тях. Те се опитваха да бъдат като него. Не успяваха, разбира се, но се опитваха. Ако това ще ти помогне, Торак е може би точно толкова уплашен от теб, колкото си и ти от него. Той знае кой си. Когато се срещнеш с него, ти няма да си само сендарско момче от кухнята на име Гарион. Ще види Белгарион, краля на Рива, и ще види меча на Рива, жадуващ неговата кръв. Ще види и кълбото на Алдур. И то може би ще бъде нещото, което ще го уплаши повече от всичко.
— Ти кога за пръв път се срещна с него?
Гарион имаше желание да слуша как старият мъж му разказва за неща, които са се случили толкова отдавна. По някак начин такива истории винаги помагат. Беше погълнат от разказа и поне за момент страхът стана поносим.
Белгарат се почеса по късата бяла брада.
— Да видим — каза той унесено — Мисля, че първият път бе в Долината, беше много отдавна. Другите се бяха събрали там — Белзедар, Белдин, и всички останали. Всеки от нас беше зает със собствените си науки. Господарят ни се беше оттеглил в кулата си с кълбото и понякога минаваха месеци, без да го видим. Един ден при нас дойде непознат. Изглеждаше висок колкото мен, но вървеше така, сякаш беше висок хиляда фута. Косата му беше черна, а кожата му — много бледа. Имаше, доколкото си спомням, зеленикави очи. Лицето му беше красиво, а косата му изглеждаше така, сякаш я беше ресал дълго време. Изглеждаше от този тип хора, които са толкова суетни, че винаги носят огледало в джоба си.
— Каза ли нещо? — попита Гарион.
— О, да — отговори Белгарат. — Дойде при нас и каза: „Искам да говоря с брат си, вашия Господар“. Не искам да ти описвам тона му. Говореше, сякаш бяхме слуги. Моят Господар ме беше научил на маниери, което не беше много лесно. „Ще кажа на Господаря, че сте дошъл“, казах му аз, колкото можах по-учтиво. „Това не е необходимо, Белгарат“, отвърна той раздразнено с надменния си глас. „Брат ми знае, че съм тук“
— Откъде е знаел името ти, дядо?
Белгарат вдигна рамене.
— Никога не успях да разбера. Предполагам, че Господарят е комуникирал с Него и с другите богове от време на време и им е казал за нас. Така че аз въведох най-красивия посетител в господарската кула. Не говорих с него по пътя. Когато стигнахме, той ме погледна право в лицето и каза: „Ще ти дам един съвет, Белгарат, за услугата. Не се опитвай да се надценяваш. Не е твоя работа да ме одобряваш или да не ме одобряваш. За твое добро се надявам следващия път, когато се срещнем, да си запомнил това и да се държиш подобаващо.“ „Благодаря за съвета“, казах аз, трябва да призная, малко натъртено. „Нещо друго желаете ли?“ „Много си самонадеян“, каза ми той. „Може би някой път ще си направя удоволствието да те науча на добро поведение.“ И тогава той влезе в кулата. Както виждаш, ние с Торак не се разбрахме от самото начало. На мен не ми пукаше за неговото отношение, нито пък на него за моето.
— После какво стана?
Любопитството на Гарион започна да измества страха.
— Знаеш какво се случи по-нататък — отвърна Белгарат. — Торак се качи в кулата и говори с Алдур. От дума на дума накрая Торак удари Господаря и открадна кълбото.
Лицето на стария човек беше мрачно.
— Следващия път, когато го видях, не беше толкова красив — продължи той със задоволство. — Това беше, след като кълбото го беше изгорило и той трябваше да носи желязна маска, за да крие обезобразеното си лице.
Силк се беше приближил и яздеше с тях, погълнат от историята.