— Какво направихте тогава? Имам предвид, след като Торак открадна кълбото? — попита той.
— Господарят ни изпрати да предупредим другите богове — отвърна Белгарат. — Аз трябваше да намеря Белар — той беше някъде на север и пируваше с неговите алорни. По онова време Белар беше млад бог и обичаше младежките развлечения. Алорнските момичета сънуваха, че богът ги посещава, а той от своя страна се опитваше да осъществи колкото се може повече сънища — така се говори.
— Никога не съм чувал това! — Силк изглеждаше изненадан.
— Може пък и да е клюка — призна Белгарат.
— Ти намери ли го? — попита Гарион.
— Отне ми доста време. Размерите на земята бяха различни тогава. Днешната Алгария се простираше чак до изтока — хиляди мили тревиста земя. В началото се превърнах на орел, но нещо не се получи.
— Изглежда подходящо — отбеляза Силк.
— От високото ми се виеше свят — отвърна старият човек — и очите ми непрекъснато се разсейваха от разни неща по земята. Постоянно ме обземаше властното желание да се стрелна надолу и да убия. Характерите на формите, които приемаме, започват да доминират над мисленето ни след известен период и въпреки че орелът изглежда страхотно, той всъщност е много глупава птица. Накрая се отказах и избрах формата на вълк. Така беше много по-добре. Единственото отклонение, което имах, беше увлечението по една млада весела вълчица.
Докато казваше това, кожата около очите му се опъна и имаше особена нотка в гласа му.
— Белгарат! — Силк беше шокиран.
— Не бързай със заключенията, Силк. Гледах на ситуацията от морална гледна точка. Прецених, че да си баща е може би прекрасно, но раждането на кутрета можеше да се окаже унизително. Успях да й устоя, въпреки че тя ме преследваше през целия път на север до там, където Богът-Мечка живееше с алорните.
Той прекъсна разказа си и се загледа в сиво-зелената пустош, лицето му не издаваше нищо. Гарион знаеше, че има нещо, което старият човек криеше, нещо важно.
— И така — продължи Белгарат, — Белар ни придружи обратно към Долината, където другите богове се бяха събрали. Проведоха събрание и решиха, че трябва да започнат война срещу Торак и неговите ангараки. Това беше началото на всичко. Оттогава светът никога не е бил същият.
— Какво стана с вълчицата? — Гарион се опита да разбере странното премълчаване.
— Тя остана с мен — спокойно отвърна Белгарат — Стоеше дни наред в кулата ми и ме наблюдаваше. Имаше любопитен начин на мислене, а забележките й често бяха весели, но доста смущаващи.
— Забележките й, ли? — попита Силк — Тя е можела да говори?
— Както вълците говорят, нали разбираш… Аз се научих да говоря с нея по време на пътуването. Езикът им е сбит, но много красив. Вълците могат да бъдат красноречиви — дори поети, когато веднъж свикнеш да ти говорят без думи.
— Колко време остана тя при теб? — попита Гарион.
— Доста дълго — отговори Белгарат. — Помня, че веднъж я попитах същото. Тя ми отговори с друг въпрос. Имаше този дразнещ навик. Просто каза: „Какво е времето за един вълк?“. Пресметнах и установих, че е била с мен малко повече от хиляда години. Бях леко озадачен, но тя остана безразлична към този факт. „Вълците живеят толкова дълго, колкото те си изберат да живеят“ — беше всичко, което каза. Един ден, не помня защо, трябваше да си променя формата. Тя просто каза: „Така значи го правиш“ — и се превърна в снежнобяла кукумявка. Изглежда много се забавляваше да ме изненадва и аз никога не знаех в какво тяло ще я намеря, като се обърна. Но любимото й превъплъщение беше кукумявката. Няколко години след това тя ме напусна. Бях учуден, когато разбрах, че ми липсва. Бяхме заедно прекалено дълго време.
Той спря и отново се загледа в далечината.
— Видя ли я някога отново? — искаше да знае Силк.
Белгарат кимна.
— Тя се погрижи да се срещнем, въпреки че по онова време не го знаех. Изпълнявах поръчка на моя Господар някъде на север от Долината и се натъкнах на спретната сламена къщичка в една гора край малка река. В къщичката живееше жена на има Поледра, жена със светло кестенява коса и странни златисти очи. Опознахме се и накрая се оженихме. Тя е майката на Поулгара и на Белдаран.
— Говореше за това, че си срещнал вълчицата отново — припомни му Гарион.
— Не ме слушаш внимателно, Гарион — каза старият човек, гледайки право във внука си.
В очите му се четеше дълбока болка, рана, толкова голяма, че Гарион беше сигурен — тя завинаги щеше да остане в душата на магьосника.