— Дори мечът на Гарион? — попита Силк. — И кълбото? — Старият човек кимна.
— Не е ли опасно да се рее наляво-надясно?
— Той си е там и в същото време го няма.
— Вярвам ти — съгласи се Силк колебливо.
— Опитай пак — предложи Белгарат.
Гарион се превръща няколко пъти, докато вълчата му форма задоволи неговия дядо.
— Остани при конете — каза магьосникът на Силк. — Връщаме се след малко.
Той премигна и се превърна в голям сив вълк, от който струеше светлина. Подкани Гарион:
— Хайде да потичаме!
Значението на това, което каза, директно се пренесе от неговото съзнание в съзнанието на Гарион. Белгарат направи няколко изразителни движения на главата и ушите и излая кратко. Гарион изведнъж разбра защо единодействието на глутницата е толкова силно развито при вълците. Много просто, те владеят мислите си взаимно. Каквото вижда един, всички го виждат, каквото чувства един, всички го чувстват.
— Накъде да тичаме? — попита Гарион и наистина се учуди колко лесно усвои езика на вълците.
— Наникъде. Имам нужда малко да си раздвижа ставите. — И сивият вълк се втурна напред с невероятна скорост.
В началото определено опашката беше проблем. Гарион я забравяше и мятането й напред-назад го караше да губи равновесие. Докато успее да се справи с нея, старият вълк беше навлязъл в сиво-зелената степ. Но след малко Гарион усети как просто лети. Лапите му едва докосваха земята, като събираше и после разпъваше тялото си до краен предел. Учуди се на пестеливостта на вълчия бяг. Не тичаше само с краката си, а с цялото си тяло. Беше сигурен, че ако му се наложи би могъл да тича с дни без да се измори.
Степта започваше да се променя. Това, което изглеждаше пустош и празно като мъртвото небе над тях, изведнъж започна да прелива от живот. Имаше мишки и ровещи катерици; в голи кафяви храсти вцепенени от страх зайци го гледаха как префучава покрай тях, като забива нокти във влакнестия торф. Той беше господарят на равнината и всички създания му правеха път.
И тогава видя, че не е сам. Друг вълк тичаше до него. Изглеждаше странно — като въображаем — и беше облян в синкава светлина. Беше вълчица.
— Докъде ще тичаш? — попита тя на езика на вълците.
— Можем да спрем, ако искаш — отвърна учтиво Гарион, като забави темпото.
— По-лесно е да се говори, като не тичаш — съгласи се тя.
Спря и седна на задните лапи.
Гарион също спря.
— Ти си Поледра, нали? — попита той направо, все още не усвоил изтънчеността на вълчия език.
— Вълците не се нуждаят от имена — каза тя с неодобрение. — Той също се притесняваше за това.
Това не беше точно гласът, който си беше представял от малък. Той всъщност не я чуваше. Затова пък знаеше точно какво иска да му каже.
— Дядо имаш предвид, нали?
— Кой друг? Мъжете изглежда имат нужда да класифицират нещата и да им слагат имена. Мисля, че по този начин пропускат някои много важни неща.
— Как се озова тук? Ти си… такова де…
— Имаш предвид мъртва. Не се страхувай от думата. В края на краищата е само дума. Да, предполагам, че съм мъртва. Не се чувствам кой знае колко по-различно.
— Не трябва ли някой нещо да направи, за да те върне? — попита той. — Като това, което стори леля Поул, когато се бихме с Грул в планините на Улго?
— Не е абсолютно задължително. По този начин мога да бъда призовавана. Но мога и сама да се справя, ако трябва.
Погледна го с насмешка.
— Ти наистина си объркан от всичко това, нали?
— Всичко кое?
— Всичко. Кой си, кои сме ние, какво трябва да направиш.
— Малко — призна си Гарион.
— Нека се опитам да ти обясня. Ето, Белгарат например. Никога не съм гледала на него като на мъж, както знаеш. Има нещо изключително вълчо в него. Винаги съм си мислила, че раждането му в тялото на мъж е някаква грешка. Може би е поради това, което трябваше да направи. Но тялото всъщност няма значение.
— Няма ли?
— Наистина ли си мислиш, че има? — тя почти се смееше. — Нека ти покажа.
Тя заблестя във въздуха и застана пред него в тялото на жена със златисти очи.
Гарион се върна в собственото си тяло.
— Наистина ли съм различна сега, Белгарион? — попита го тя. — Не съм ли все аз, независимо дали съм вълк, кукумявка или жена?