Тогава той разбра.
— Мога ли да те наричам „бабо“? — попита я малко смутен.
— Ако това те радва — отвърна тя — Малко е неточно обаче.
— Знам — каза той — но се чувствам малко по-добре така.
— Накрая разбра ли окончателно кой си?
— Имам ли друг избор?
— Но ти се страхуваш от това! Както и от онова, което трябва да направиш.
Той мрачно кимна.
— Няма да си сам, да знаеш.
Гарион я погледна неразбиращо:
— Мислех, че според Кодекса…
— Всъщност в Кодекса не се казва нищо. — поясни Поледра. — Твоята среща с Торак всъщност ще бъде противоборство на две огромни сили. Вие двамата сте само техни представители. Толкова енергия ще се събере на тази среща, че ти и Торак ще бъдете почти странични наблюдатели на това, което реално ще се случи.
— Не може ли тогава да отиде някой друг вместо мен? — попита той бързо. — Някой по-подходящ.
— Казах почти странични наблюдатели. Трябва да бъдеш ти! От другата страна винаги е бил Торак. Вие сте каналите, по които силите ще се сблъскат. Когато това се случи, мисля, че ще бъдеш изненадан колко е лесно.
— Аз ще спечеля ли?
— Не знам. И самата вселена не знае. Затова трябва да се срещнете. Ако знаехме какъв ще е изходът, срещата нямаше да е необходима.
Тя се огледа.
— Белгарат се връща. Трябва да те оставям.
— Защо?
— Присъствието ми много го наранява — повече, отколкото можеш да си представиш.
— Защото…
Той спря, понеже не знаеше как да го каже.
— Бяхме много близки и бяхме заедно дълго време. Понякога ми се иска да можеше да разбере, че не сме разделени наистина, но може би е още много рано.
— Три хиляди години, бабо.
— Какво е времето за вълка? — каза тя загадъчно. — Чифтосването на вълците е завинаги, както вечна е мъката, причинена от раздялата. Може би някой ден… — Гласът й се проточи замислено. — Веднага след като си тръгна, се превърни във вълк. Белгарат ще иска да ловувате заедно. Това е една формалност. Ще го разбереш, щом приемеш формата на вълк.
Гарион кимна и започна да оформя в съзнанието си образа на вълк.
— Още нещо, Белгарион.
— Да, бабо?
— Знай, че те обичам.
— И аз те обичам, бабо.
Тя изчезна. Гарион въздъхна и се превърна във вълк. Тръгна към Белгарат да ловуват двамата. Като вълци.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
КРАЛИЦАТА НА РИВА
ГЛАВА 22
Принцеса Се’Недра беше замислена. Дори тъжна. Колкото и да обичаше да се наслаждава на бъркотията, която предизвикваше с изблиците на своя нрав, тя със съжаление стигна до извода, че вероятно е дошло време да зареже всичко това и да сключи мир с Гарион. Щяха да се женят все пак и тя нямаше реална причина да го ядосва повече от необходимото. Се’Недра разсъждаваше така: независимо, че той е с по-висок ранг, тя не трябва да влиза в брака като негова подчинена. Но всъщност принцесата искаше точно това. Като цяло перспективата да бъде съпруга на Гарион съвсем не й се струваше толкова отблъскваща, колкото се опитваше да я представи пред останалите. Тя го обичаше все пак и сега, когато той беше наясно как точно ще стоят нещата между тях, всичко изглеждаше наред. Се’Недра реши да го потърси и да се сдобри с него.
По-голямата част от вниманието й през тази пролетна сутрин беше посветено на една книга за дворцовия протокол и на една схема, която сама нарисува. Като имперска принцеса на Толнедра и кралица на Рива тя, разбира се, се издигаше над всички херцогини на империята. Беше напълно сигурна, че титлата й е по-висока дори от титлата на кралицата на Черек, Ислена, и кралицата на Алгария, Силар. Статутът, който имаше Маясерана, като съуправител на своята страна, предизвикваше известни проблеми все пак. Не беше изключено да се окаже, че двете с Маясерана са равни по ранг. Се’Недра си записа на едно парче пергамент, за да не забрави да каже на посланик Валгон да нареди на шефа на протокола в Тол Хонет да проучи как точно стоят нещата в това отношение. Приятна топлина я обля, докато разглеждаше схемата. С изключение на лейди Поулгара и Лайла — малката, майчински настроена кралица на Сендария, с която всички се съобразяваха, защото беше много мила — Се’Недра стоеше над или поне беше на едно ниво с всяка благородна дама от Запада.
Изведнъж се чу гръм — толкова силен, че разтърси стените на цитаделата. Изплашена, Се’Недра погледна през прозореца. Беше ясна слънчева сутрин. Как е възможно да има гръмотевици? Още един гръм прониза тишината и в залите се понесе шепотът на изплашени хора. Принцесата грабна малкото сребърна звънче и позвъни нетърпеливо на прислужницата си.