Се’Недра грабна стъклената птичка, наведе се да вземе смачканото парче пергамент от земята и понечи да избяга.
Крал Анхег показа изплашеното си лице иззад ъгъла.
— Можеш ли да я спреш? — попита той настоятелно с разтреперан глас.
— Нищо не може да я спре, Ваше Величество.
— Анхег! Влез! — гласът на Поулгара се извиси над шума от гръмотевиците и сипещия се порой от град, който разтърсваше цитаделата.
— О, Белар! — измърмори крал Анхег благочестиво, като вдигна поглед към небето, докато бързаше към стаята на Поулгара.
— Изпрати съобщение до Вал Алорн веднага! — нареди тя. — Баща ми, Силк и Гарион са се измъкнали от цитаделата миналата нощ. Изкарай флота си и ги върни обратно. Дори ако трябва да прехвърлиш целия свят камък по камък. Намери ги и ги върни обратно.
— Поулгара, аз… — заекна черекът.
— Не стой така и престани да пелтечиш като идиот! Действай!
Принцеса Се’Недра подаде стъклената птичка на изплашената прислужница:
— Сложи я на някое сигурно място!
После се обърна и се върна в „центъра на бурята“:
— Какво каза току-що? — попита тя с равен глас.
— Моят баща — глупакът, Гарион и онзи противен крадец решили да избягат сами миналата нощ — отвърна Поулгара с леден глас, който звучеше още по-ужасно заради нечовешкия контрол, който тя си налагаше.
— Какво са направили? — не разбра Се’Недра.
— Заминали са. Измъкнали са се през нощта.
— Тогава трябва да ги последваш.
— Не мога, Се’Недра.
Поулгара говореше така, сякаш обясняваше на дете.
— Някой трябва да остане тук. Твърде много неща може да се объркат. Той го знае. Направил го е нарочно. Върза ме тук като в капан.
— Гарион?
— Не, глупаво момиче! Баща ми!
Поулгара отново занарежда проклятия и всяко завършваше с гръмотевица.
От шумотевицата Се’Недра едва чу това, което й каза. Огледа се наоколо. Наистина нямаше какво друго да се счупи в тази стая.
— Надявам се, че ще ме извиниш — рече тя.
После се обърна, отиде в своя апартамент и започна да троши всичко, до което се докопа и в същото време пищеше като жена на камаарски рибар.
Гневът и на двете продължи няколко часа. Внимателно се избягваха през това време. Някои чувства трябва да бъдат споделени, но безумният гняв не е сред тях. Най-после Се’Недра реши, че е изчерпала възможностите на своите изблици и застина в ледения покой на човек, който е смъртно обиден. Нямаше никакво значение как Гарион е представил нещата в неграмотно написаната бележка, най-много след седмица целият свят щеше да научи, че я е зарязал. Бягството на младоженеца щеше да се превърне в универсална шега. Това беше недопустимо!
Щеше да посрещне позора с гордо вдигната брадичка и с кралски поглед. Когато беше сама, можеше да плаче и вилнее, но лицето, което щеше да покаже пред света, нямаше ни най-малко да подсказва колко дълбоко е наранена. Гордостта беше всичко, което й беше останало, и тя никога нямаше да се предаде.
Лейди Поулгара обаче изглежда нямаше нужда от толкова величествена резервираност. След като първоначалният й гняв утихна, няколко благородници решиха, че най-лошото е свършило. Графът на Трелхайм отиде при нея с надеждата да я умилостиви. След няколко секунди той напусна апартамента й бягайки, а покрай ушите му свистяха острите й хули. Когато го разказваше на останалите, Барак беше пребледнял и целият се тресеше.
— Не се приближавайте до нея! — посъветва ги той с изплашен глас. — Правете каквото ви каже по най-бързия начин, а най-добре е за нищо на света да не й се мяркате пред очите.
— Няма ли да се успокои? — попита крал Родар.
— Приключи с трошенето на мебели — отвърна Барак. — Мисля, че се подготвя да подхване хората.