Се’Недра си пое дълбоко дъх.
— Майсторе на доспехи — каза му тя с равен глас, — погледни ме. Мислиш ли, че на този свят има войн, който е достатъчно малък, за да се бия срещу него?
Той се загледа в дребната й фигура, като се почесваше по голото теме и сведе поглед с присвити устни.
— Малко си дребничка — призна той. — Ако няма да се биеш, за какво са ти притрябвали доспехи тогава?
— Не искам истински доспехи — обясни му тя доста нетърпеливо, — но трябва да изглеждам така, сякаш наистина съм облечена в доспехи. Костюм, който да прилича на истинско снаряжение.
Още докато го изричаше, разбра че не е подбрала най-подходящите думи. Лицето на Делбан потъмня и той отново захвърли рисунките й. Трябваха й още десет минути, докато го умилостиви. Най-накрая, след дълги хвалби и ласкателства, успя да го убеди да приеме всичко това като артистично предизвикателство.
— Добре — предаде се той с доста кисела физиономия, — свали си дрехите.
— Какво?
— Съблечи си роклята — повтори той. — Трябва да ти взема точни мерки!
— Осъзнаваш ли какво искаш от мен?
— Малко момиченце — каза той сприхаво, — аз съм женен мъж и имам дъщери, които са по-големи от теб. Имаш бельо, нали?
— Да, но…
— Това ще задоволи изискванията за благоприличие. Свали си роклята.
Се’Недра го направи с пламнало лице. Дурник, който наблюдаваше всичко от вратата с широка усмивка, се обърна учтиво с гръб.
— Трябва да ядеш повече — каза й Делбан. — Кльощава си като пиле.
— Бих могла да мина и без твоите коментари — отвърна Се’Недра троснато. — Свършвай с това. Няма ли да стоя цял ден по риза?
Делбан взе едно парче връв, на която на равни интервали бяха навързани възли. Взе й много мерки, като старателно ги записваше на едно парче гладко дърво.
— Добре — каза той най-после, — Мисля, че това ще свърши работа. Обличай се.
Се’Недра намъкна отново роклята си.
— Колко време ще отнеме? — попита тя.
— Две или три седмици.
— Невъзможно. Трябват ми следващата седмица.
— Две седмици — повтори той упорито.
— Десет дни — отвърна му тя.
Грубият мъж се усмихна за пръв път, откакто Се’Недра беше влязла в работилницата му.
— Свикнала е да става нейното, а? — подхвърли той на Дурник.
— Тя е принцеса — уведоми го Дурник. — Обикновено получава това, което иска.
— Добре, моя кльощава принцесо — засмя се Делбан. — Десет дни.
Се’Недра засия насреща му.
— Знаех, че ще се съгласиш с мен накрая.
Точно десет дни по-късно принцесата, отново заедно с Дурник, посети работилницата на Делбан. Ризницата, която майсторът беше изковал, беше толкова лека, сякаш че е направена от плат. Шлемът, изкован от тънка стомана, беше украсен с бяло перо и обрамчен от златна корона. Набедрениците, които трябваше да пазят краката на Се’Недра, прилепнаха по тялото й. Имаше дори релефен щит, украсен по края с месинг, и лек меч с декорирана дръжка и ножница.
Се’Недра обаче гледаше с неодобрение нагръдника, който Делбан й беше направил. Беше очевидно, че ще й е съвсем по мярка.
— Не си ли забравил нещо? — попита го тя.
Той вдигна нагръдника с две ръце и го огледа внимателно.
— Всичко е тук — каза и той. — Предна част, гръб, всички ремъци, които ги придържат. Какво друго искаш?
— Не е ли малко… скромен? — намекна Се’Недра съвсем деликатно.
— Направен е така, че да ти е по мярка — отвърна той. — Така че това не е моя грешка.
— Искам да го направиш малко по…
Тя направи леки кръгови движения с двете си ръце.
— Защо?
— Няма значение защо. Просто го направи.
— Какво смяташ да слагаш там?
— Това си е моя работа. Просто направи това, което ти казвам.
Той тръсна тежкия чук върху наковалнята.
— Направи го сама — рече й грубо.
— Дурник! — обърна се принцесата към ковача.
— О, не, принцесо! — отказа Дурник. — Не пипам сечивата на друг майстор. Просто не се прави така.
— Моля те, Делбан! — пробва се отново Се’Недра.
— Това е глупаво — каза той със сериозно изражение.
— Важно е! — увещаваше го тя. — Ако го сложа, така ще приличам на малко момче. Когато хората ме видят, трябва да разберат, че съм жена. Това е ужасно, ужасно важно. Не може ли… поне малко…?
Тя заобли леко длани.
Делбан погледна Дурник с отвращение.