— Добре — каза той накрая. — Ако всички сме единодушни, че тя няма да взема никакви решения, аз подкрепям идеята. Не ми харесва особено, но предполагам, че това няма значение.
Той се изправи и й се поклони.
— Ваше Величество! — каза той и сякаш се задави от самото произнасяне на думите.
Се’Недра му се усмихна и инстинктивно се опита да му отвърне също с поклон.
— Не го прави, Се’Недра — посъветва я той с болка в погледа. — Върховният господар на Запада не се покланя на никого.
Той се обърна отчаяно към краля на Драсния.
— Нищо няма да излезе, Родар. Как ще я наричаме? Господарка на Запада ли? Ако го направим, ще станем за смях на дванайсетте кралства.
— Ще я наричаме кралицата на Рива, скъпи ми Анхег — отвърна любезно крал Родар. — И ще отсечем главата на всеки, който отказва да й се поклони.
— Можеш да разчиташ на мен за това — каза навъсено Анхег. — Ако аз й се поклоня, всеки друг ще го направи.
— Радвам се, че всичко е вече решено — каза един познат глас откъм тъмния ъгъл на заседателната зала.
— Лейди Поулгара! — ахна объркано Се’Недра. — Не знаех, че си тук.
— Това е съвсем очевидно — отвърна Поулгара. — Беше доста заета, нали скъпа?
— Аз… — заекна Се’Недра.
Поулгара остави внимателно чашата си и се придвижи към по-осветената част на залата. Лицето й беше сериозно, но докато разглеждаше внимателно доспехите на принцесата, в погледа й се появи учудване.
— Много интересно — беше всичко, което каза.
Се’Недра беше разбита.
— Господа — обърна се Поулгара към съвета, — сигурна съм, че имате да обсъждате още много неща. Междувременно Нейно Величество и аз ще си поговорим насаме. Убедена съм, че ще ни извините — каза тя и се отправи към вратата. — Ела с мен, Се’Недра! — нареди Поулгара, без дори да се обърне назад и да я погледне.
Се’Недра я последва навън разтреперана.
Поулгара не каза нищо, докато вратата на собствения й апартамент не се затвори зад тях. После се обърна и погледна сериозно принцесата, която все още беше облечена в доспехите си.
— Чух какво замисляш, Се’Недра. Ще си направиш ли труда да ми обясниш?
— Те всички спореха толкова много — започна неубедително Се’Недра. — Имаха нужда от някой, който да ги обедини.
— И ти реши да се заемеш с това лично?
— Ами…
— Как разбра, че спорят?
Се’Недра се изчерви виновно.
— Разбирам — измърмори Поулгара. — Открила си как да използваш амулета на сестра ми. Много умно от твоя страна.
— Позволи ми да го направя, лейди Поулгара! — помоли Се’Недра. — Нека да ги подведа. Знам, че мога да го направя. Нека да окажа, че съм достойна да бъда кралицата на Гарион.
Поулгара я погледна замислено.
— Ти порастваш много бързо, Се’Недра — каза тя накрая.
— Ще ми позволиш ли да го направя?
— Ще поговорим за това. Свали си шлема и щита, скъпа, и остави меча в ъгъла. Ще направя по една чаша хубав чай и ти ще ми разкажеш какво точно си си наумила да правиш. Предпочитам да не бъда изненадвана, след като веднъж започнем.
— Ти ще дойдеш с нас?
Това изненада Се’Недра.
— Разбира се, че ще дойда — отвърна Поулгара. После се усмихна: — Вероятно ще мога да предпазя поне теб от проблеми. Изглежда не постигнах кой знае какъв успех С Гарион.
Тя спря и се втренчи в нагръдника на Се’Недра.
— Не си ли прекалила малко, скъпа?
Се’Недра се изчерви.
— Помислих си, че ще е по… ами… — заплете се в обясненията си.
— Се’Недра — каза й Поулгара, — не трябва да си толкова чувствителна. Ти си съвсем млада все пак. Дай си малко време и нещата ще се оправят.
— Толкова съм плоска — изплака принцесата почти отчаяно. Изведнъж й хрумна нещо.
— Мислиш ли, че би могла… ами… — тя направи показателен жест.
— Не, скъпа — отговори Поулгара твърдо. — Това не е добра идея. Това би нарушило определен баланс в тялото ти, а човек не бива да се намесва в тези неща. Просто бъди търпелива. Ако нищо друго не помогне, с няколко деца ще постигнеш онова, което искаш.
— О, лейди Поулгара — Се’Недра безпомощно се усмихна, — сякаш знаеш всичко. Ти си като майката, която никога не съм имала.
Импулсивно обви ръце около врата на магьосницата. Поулгара сбърчи нос.
— Се’Недра — предложи тя, — защо не свалиш тези доспехи. Миришеш като железен чайник.