„Говориш за една война, която няма да можем да спечелим, Родар“, каза Анхег.
„Знам“, призна крал Родар.
Настъпи дълга тишина.
„Е, така стоят нещата значи“, рече накрая Бранд.
„Опасявам се, че да“, продължи Родар мрачно. „Трябва да отвлечем вниманието на врага, в противен случай Белгарион и мечът му никога няма да стигнат до срещата с Торак. Това е единственото нещо, което има значение и ако се наложи ще пожертваме живота си, за да се случи.“
„Ще убиеш всички ни, Родар“, каза Анхег, без да се замисли. „И армиите ни заедно с нас.“
„Ако това е необходимо, Анхег“, отвърна Родар сериозно. „И без друго, ако Белгарион не успее да стигне до Торак, нашият живот няма никакво значение. Дори ако се наложи всички да загинем, за да успее той да стигне до Торак, си заслужава да го направим.“
Пръстите на Се’Недра се изплъзнаха безмълвно от амулета и тя се облегна на стола си. Внезапно заплака.
— Няма да го направя — хлипаше тя. — Не мога.
Видя пред себе си много хора, цяла армия от вдовици и сираци, които я гледаха обвинително и потрепери от погледите им. Ако извършеше това ужасно нещо, щеше да прекара остатъка от живота си в агонията на самообвиненията. Все още хлипайки, тя се изправи на крака с категоричното решение да отиде в залата и да заяви пред всички, че няма никакво намерение да се замесва с тази безсмислена война. Но изведнъж спря. Образът на Гарион изплува пред очите й — онова сериозно лице и разрошена коса, която винаги й се искаше да оправи. Той зависеше от нея. Ако тя се откажеше от войната, ангараките щяха съвсем необезпокоявани да го преследват. Животът му, а с него и бъдещето на света, беше в ръцете й. Нямаше избор, трябваше да продължи. Само ако можеше да не знае, че кампанията е обречена предварително! Знанието за разгрома, който ги очаква, беше най-ужасното преживяване.
Като знаеше, че е безсмислено, Се’Недра започна да дърпа верижката, която държеше амулета на шията й. Ако не беше той, тя нямаше да има и най-малката представа какво ги очаква. Дърпаше отчаяно верижката, без да обръща внимание на закопчалката, която се впиваше в нежната кожа на врата й и продължаваше за плаче.
— Мразя те! — изкрещя тя на сребърния амулет с разклоненото дърво.
Но всичко беше безсмислено. Медальонът си оставаше здраво закопчан на врата й за останалата част от живота й. С пепеляво лице, Се’Недра отпусна ръце. Дори ако можеше да махне амулета, какво щеше да й помогне това? Вече знаеше всичко и трябваше да го скрие дълбоко в сърцето си. Ако и най-малката следа от познанието се прокраднеше по лицето или в гласа й, щеше да се провали, а Гарион щеше да пострада още по-жестоко от нейния провал. Трябваше да се стегне и да се изправи срещу света, сякаш че е уверена в победата.
Така и стана. Кралицата на Рива се изправи и смело вдигна брадичка, въпреки че сърцето й беше като оловна топка в гърдите й.
ГЛАВА 25
Новият кораб на Барак беше наполовина по-широк от повечето бойни кораби във флотата на череците, но се носеше под пролетния бриз като чайка, която кръжи ниско над водата. Пухкави бели облаци се гонеха в синьото небе и повърхността на морето блестеше под слънчевите лъчи, докато огромният кораб се издигаше и врязваше във вълните. Ниско над хоризонта отпред се издигаше заоблената зелена брегова линия на Арендия. Бяха на два дни път от Рива и зад тях се рееше черекската флота като дълга върволица от охлюви, които водеха облечените със сиви наметала риванци да се присъединят към армията на краля на Сендария, Фулрах.
Се’Недра нервно крачеше по палубата, близо до носа, а синята й наметка се развяваше от вятъра, доспехите й блестяха. Независимо от ужасната истина, която беше скрила дълбоко в сърцето си, тя се вълнуваше от всичко това. Събирането на мъжете, мечовете, корабите, плискането на вълните, чувството за принадлежност към общата кауза караше кръвта й да препуска във вените й и я изпълваше с радост, каквото не беше изпитвала никога досега.
Вече съвсем приближиха брега — бял пясък, а зад него — тъмнозеленият цвят на горите на Арендия. Когато стигнаха сушата, един облечен в доспехи рицар се появи иззад дърветата, яхнал огромен пъстър жребец и се приближи към водата, където пенливите вълни се разбиваха в мокрия пясък. Принцесата засенчи очите си с ръка и се загледа в бляскавия рицар. После, когато той се обърна и махна с ръка, за да им каже да продължат към брега, тя видя кръста върху щита му. Сърцето и подскочи от радост.
— Мандорален! — извика тя с ясен и силен глас, като се отпусна върху въжетата на носа на кораба на Барак, а вятърът развяваше косата й.