Когато слънцето я огря, доспехите й заблестяха, а косата й сякаш избухна в пламъци.
— Белгарион, кралят на Рива и владетел на Запада, ви призовава на война! — заяви тя. — Аз съм Се’Недра, неговата кралица, и заставам пред вас като живо знаме. Кой измежду вас ще откликне на призива на Белгарион и ще ме последва?
Младият човек, който й се беше присмял в началото, беше първият, който се отзова. Като издигна високо меча си за поздрав, той извика:
— Аз ще ви последвам!
И сякаш неговият отговор беше някакъв сигнал, петдесет меча проблеснаха на слънцето, защото бяха вдигнати за поздрав и обещание и петдесет гласа повториха като ехо неговите думи:
— Аз ще ви последвам!
С широк замах, Се’Недра извади своя меч и го вдигна:
— Последвайте ме тогава! Ние отиваме срещу свирепите орди на ангараките. Нека светът за потрепери от нашите стъпки.
С три бързи крачки тя стигна до коня си и буквално се хвърли на седлото. Дръпна юздите и подкара в галоп, с високо вдигнат меч и развети огнени коси. Като един, астурианците се втурнаха към конете си и я последваха.
Когато потъна в гората, принцесата се обърна назад и погледна лицата на тези смели, глупави, млади мъже, които галопираха след нея с екзалтирани погледи. Тя беше победила, но колко от тези немислещи астурианци щеше да върне, когато войната свърши? Колко от тях ще загинат в пустошта на Изтока? Внезапно очите й се напълниха със сълзи, но като ги избърса с една ръка, кралицата на Рива продължи напред, повела астурианците към своята армия.
ГЛАВА 26
Алорнските крале похвалиха Се’Недра, без да пестят добрите си думи, а дългогодишните войни я гледаха с открито възхищение. Тя попиваше ласкателствата им и мъркаше като щастливо котенце. Единственото нещо, което пречеше на пълния й триумф, беше странното мълчание на Поулгара. Се’Недра се чувстваше наранена от това. Речта й може би не беше перфектна, но успя напълно да спечели приятелите на Лелдорин и със сигурност успехът компенсираше всички малки недостатъци.
По-късно, когато Поулгара изпрати да я повикат, Се’Недра помисли, че разбира какво става. Магьосницата иска да я поздрави насаме. Като си тананикаше щастливо, принцесата прекоси брега и се отправи към палатката на Поулгара, а вълните, които се плъзгаха по белия пясък, отекваха в ушите й.
Поулгара седеше пред тоалетката, сама, ако не се смяташе спящият Задача. Светлината на свещите играеше меко по тъмносинята й роба и перфектните й черти, докато разресваше дългата си черна коса.
— Влез, Се’Недра — каза тя. — Седни. Има много неща, които трябва да обсъдим.
— Беше ли изненадана, лейди Поулгара?
Принцесата не можа да се сдържи.
— Беше, нали! Дори аз се изненадах от себе си.
Поулгара я погледна сериозно.
— Не трябва да си позволяваш да се въодушевяваш толкова, Се’Недра. Трябва да се научиш да пазиш силите си, а не да ги пилееш, като се впускаш в истерично самовъзхвалство.
Се’Недра я погледна втренчено.
— Не мислиш ли, че се справих добре днес? — попита тя много обидено.
— Беше много добра реч, Се’Недра — каза Поулгара с тон, който й отне цялата радост.
Внезапна мисъл осени принцесата.
— Ти си знаела, нали? — изрече бързо тя. — Знаела си през цялото време.
Едва забележимо задоволство премина по устните на Поулгара:
— Изглежда забравяш, че имам известни преимущества, скъпа. И едно от тях е, че винаги имам идея как ще се развият нещата.
— Как можа изобщо…
— Някои неща не се случват просто ей така, Се’Недра. Някои неща са били ясни още от момента на създаването на този свят. Това, което се случи днес, е едно от тях.
Тя се протегна и взе от масата един потъмнял от времето свитък.
— Искаш ли да знаеш какво казва Пророчеството за теб?
Внезапно Се’Недра почувства, че се вцепенява от страх. Поулгара сведе очи към намачкания пергамент.
— Ето го — каза тя, като вдигна свитъка към свещта. — „И гласът на невестата на светлината ще бъде чут в кралствата по света. И нейните думи ще бъдат като огън в сухата трева и множество хора ще се надигнат, за да тръгнат под блясъка на нейното знаме.“