— Това не означава абсолютно нищо, лейди Поулгара — противопостави се Се’Недра. — Това са абсолютни безсмислици.
— Става ли ти по-ясно, ако ти кажа, че Гарион е Детето на светлината?
— Какво е това? — попита Се’Недра настоятелно, загледана в пергамента. — Откъде го взе?
— Това е Кодексът на Мрин, скъпа. Баща ми направи копие от оригинала. Текстът е малко неясен, защото пророкът бил толкова луд, че дори не е можел да говори смислено. Накрая крал Драс Биволският врат го държал вързан със синджир за един стълб като куче.
— Крал Драс? Лейди Поулгара, това е било преди три хиляди години!
— Някъде там, скъпа, да — съгласи се Поулгара.
Се’Недра потръпна.
— Това не е възможно — избърбори тя.
Поулгара се усмихна.
— Понякога, Се’Недра, звучиш също като Гарион. Не знам защо младите хора толкова много обичат тази дума „невъзможно“.
— Но, лейди Поулгара, ако не беше онзи млад мъж, който се държа толкова обидно, можеше изобщо нищо да не кажа.
Принцесата прехапа устни. Нямаше никакво намерение да си признава това.
— Вероятно той затова се държа така обидно. Възможно е единствената причина, поради която се е родил на този свят, да е била тази, да те обиди в точно този момент. Пророчеството не оставя нищо на случайността. Мислиш ли, че ще имаш нужда от неговата помощ, за да започнеш следващия път? Мога да уредя да го напият отново, ако ще помогне.
— Следващ път?
— Разбира се. Да не би да си мислиш, че всичко ще приключи с една реч пред толкова малка аудитория? Наистина, Се’Недра, трябва да се научиш да обръщаш повече внимание на това, което става. Ще ти се наложи да говориш пред публика поне един път на ден през следващите няколко месеца.
Принцесата се втренчи в отражението й в огледалото.
— Не мога! — проплака тя.
— Разбира се, че можеш, Се’Недра. Твоят глас ще бъде чут по света, твоите думи ще бъдат като огън в сухата трева и множество хора от Запада ще се вдигнат и ще последват твоето знаме. През всички тези векове нито веднъж не се е случило Кодексът на Мрин да сгреши. Това, което е важно за теб сега, е да си почиваш достатъчно и да се храниш редовно. Аз сама ще приготвям храната ти.
Тя погледна доста критично дребното момиче.
— Би било добре, ако беше малко по-силна, но предполагам, че трябва да се задоволим с това, което имаме. Иди си донеси нещата, Се’Недра. Отсега нататък ще живееш при мен. Бих искала да те държа под око.
През седмиците, които последваха, те се движеха през влажната зелена арендска гора и мълвата за тяхното пристигане се носеше из цяла Астурия. Се’Недра едва ли се досещаше, че Поулгара внимателно контролира броя и типа хора, които присъстваха на речите й. Бедният Лелдорин не слизаше от седлото, защото заедно с една група подбрани приятели той се движеше преди армията и подготвяше всяко събиране.
След като се примири със съдбата си веднъж, Се’Недра реши, че публичната реч е нещо, което става по-лесно с практиката. За съжаление не беше права. Паниката все още я обземаше преди всяка реч и много често физически се чувстваше зле. Въпреки че Поулгара я уверяваше, че речите й стават все по-добри, Се’Недра се оплакваше, че те в никакъв случай не стават по-лесни. Изчерпването на физическите и емоционалните й резерви ставаше все по-очевидно. Като всички момичета на нейната възраст, Се’Недра можеше и често говореше, без да спре, но речите й не бяха обикновен разговор. Те изискваха изключително добър самоконтрол и голяма емоционална енергия. Никой не беше в състояние да и помогне.
Когато тълпата ставаше все по-голяма, Поулгара я подпомагаше, чисто технически.
— Говори нормално високо, Се’Недра — казваше и тя. — Не се напрягай, като се опитваш да крещиш. Аз ще се погрижа всички да те чуват.
С всичко принцесата трябваше да се справя сама и умората ставаше все по-видима. Тя яздеше начело на непрекъснато нарастваща армия и понякога изглеждаше като в транс.
Приятелите й я наблюдаваха и се тревожеха.
— Не съм сигурен колко дълго ще издържи на това темпо — сподели крал Фулрах с крал Родар, докато яздеха точно зад отпадналата малка принцеса към руините на Воу Вейкюн, където тя трябваше да говори пред други хора: — Мисля, че понякога забравяме колко е малка и деликатна.
— Може би е по-добре да се консултираме с Поулгара — съгласи се крал Родар. — Мисля, че момичето се нуждае от една седмица почивка.
Се’Недра обаче знаеше, че не може да спре. Имаше някаква инерция, ускоряващ се ритъм, който не можеше да бъде нарушен. В началото мълвата за тяхното пристигане се разпространяваше бавно, а сега ги изпреварваше и тя знаеше, че трябва да бързат все повече и повече, за да могат да успеят. Имаше един важен момент, в който или любопитството към нея трябваше да бъде задоволено или всичко щеше да се срути и щеше да й се наложи да започне отначало.