Караше го да се чувства и по-сигурен. Изправи се на седлото и продължи да язди малко по-уверено. Може би не е чак толкова лошо да бъдеш водач все пак. Нужно е малко време, за да свикнеш, но веднъж като разбереш какво искаш, изобщо не изглежда толкова трудно.
Следващата мисловна атака започна, когато на изток хоризонтът започна да изсветлява. Леля Поул, конят и малкото момче бяха погълнати от непрогледния мрак. Гарион отвърна веднага, като този път прибави една презрителна закачка към обединените умове, които бяха предизвикали атаката. Той почувства прилив на самодоволство при изненадата и болката на техните мисли, които се отдръпнаха след бързия му ответен удар. Можа да ги види — само за миг — деветима много възрастни мъже в черни туники, насядали около маса в някаква стая. Една от стените на стаята имаше пукнатина, а част от тавана беше паднала по време на земетресението, което беше разтърсило Рак Ктхол. Осем от деветимата зли мъже изглеждаха изненадани и изплашени, а деветият беше припаднал. Тъмнината, която обгръщаше леля Поул, се разпръсна.
— Какво правят? — попита го Силк.
— Опитват се да преминат през щита на леля Поул — отвърна му Гарион. — Но аз им дадох повод за размисъл.
Изпитваше известно задоволство от това, което беше направил.
Силк го погледна проницателно с присвити очи.
— Не прекалявай, Гарион — посъветва го той.
— Все някой трябваше да направи нещо — запротестира Гарион.
— Така е. Само се опитвам да ти кажа, че не бива да губиш перспективата на нещата.
Назъбената стена на върховете, която оформяше западния край на погубената земя, се виждаше ясно, тъй като светлината се прокрадваше нагоре в източната половина на небето. Гарион попита Дурник:
— Колко е далече според теб?
Ковачът хвърли бегъл поглед към планините пред тях.
— Поне две или три левги — изчисли той. — На тази светлина разстоянията заблуждават.
— Е? — попита Барак. — Ще се крием ли през деня тук или ще продължаваме?
Гарион се замисли.
— Ще променим ли посоката, като стигнем до планините? — попита той Мандорален.
— Може би ще е по-добре да продължим досегашния си маршрут за известно време — отвърна рицарят замислено. — Естествена граница като тази, която лежи пред нас, може да привлече вниманието и да предизвика нещо повече от една безобидна проверка пътьом.
— Това е добър довод — съгласи се Силк.
Гарион се почеса по бузата и забеляза, че бакенбардите му са израснали отново.
— Може би трябва да спрем тук тогава — предложи той. — Щом залезе слънцето, можем да продължим, да се изкачим в планините и тогава да спрем за почивка. Утре сутринта, когато слънцето изгрее, можем да променим маршрута. Тогава ще има достатъчно светлина, за да виждаме какви следи оставяме и да можем да ги прикрием.
— Планът изглежда добър — подкрепи го Барак.
— Да го изпълним тогава — взе решението Гарион.
Потърсиха друг хребет и друга клисура и отново замаскираха палатките си. Въпреки че беше изморен, Гарион не искаше да заспи. Притискаха го не само отговорностите на водач, а и усещането, че е възможна нова атака на йерарсите, докато спи. Другите разгъваха одеялата си, а той обикаляше напред-назад съвсем безцелно, като се спираше да погледне леля Поул, която седеше подпряна на една голяма скала, прегърнала спящия Задача и зад своя трептящ щит изглеждаше далечна като луната над нея. Гарион въздъхна и се отправи към входа на клисурата, където Дурник се грижеше за конете. Беше му хрумнало, че всички те зависят от доброто състояние на конете — така вече имаше нещо друго, за което да се притеснява.
— Как са те? — попита го Гарион, като се приближи.
— Понасят го много добре — отвърна Дурник. — Все пак изминали са дълъг път и на някои започва да им личи.
— Можем ли да направим нещо за тях?
— Една седмица почивка на хубава ливада може би — отговори Дурник, като се усмихна тъжно.
Гарион се засмя.
— Мисля, че на всички ще ни се отрази добре едноседмична почивка на хубава ливада.
— Ти наистина си пораснал, Гарион — отбеляза Дурник, като вдигаше поредното копито, за да го прегледа за наранявания.
Гарион погледна ръката си и забеляза, че китката му стърчи един-два инча от ръкава.
— Повечето дрехи са ми съвсем добре — отвърна той.