— Същият е като Хетар — каза Силк на Барак.
Кралят на алгарите се усмихна широко и бавно слезе от коня си. Тънките му крака сякаш се огънаха под тежестта на тялото и той се протегна към седлото за опора.
— Как беше в Рак Ктхол? — попита кралят.
— Оказа се доста шумно — отвърна Белгарат.
— В добро здраве ли завари Ктучик?
— Относително. Поправихме нещата в крайна сметка. Това предизвика земетресение. Опасявам се, че по-голямата част от Рак Ктхол се срина.
Чо-Хаг се изхили отново.
— Какъв срам.
— Къде е Хетар? — попита Барак.
— Преследва мургите, предполагам — отговори Чо-Хаг. — Защитата им беше сломена и сега се опитват да си намерят скривалище.
— Няма много скривалища в тази равнина, нали?
— Почти никакви — съгласи се доволно алгарският крал.
Десетина алгарски фургона се изкачваха по близкия хълм и приближаваха към тях през високата кафява трева. Представляваха квадратни превозни средства, подобни на кутии. Приличаха на къщи на колела. Имаха покриви и тесни прозорци, а стъпала в задната част водеха до вратата на фургона. Докато ги гледаше да се приближават, Гарион си помисли, че са като подвижен град.
— Предполагам, че Хетар ще се позабави малко — рече Чо-Хаг. — Какво ще кажете да хапнем за обяд? Вих искал да известя Анхег и Родар какво се случи тук, колкото е възможно по-бързо, но съм сигурен, че вие също искате да им съобщите разни неща. Можем да поговорим, докато се храним.
Няколко вагона бяха съединени един с друг, свалиха стените им и се образува просторна столова с нисък таван. Мангалите излъчваха топлина, а свещите осветяваха набързо сглобената зала и допълваха светлината на зимното слънце, която струеше през прозорците.
Обядваха печено месо и пенлива бира. Гарион скоро установи, че има твърде много дрехи по себе си. Имаше чувство, че не му е било топло в продължение на месеци, а нажежените мангали излъчваха приветлива топлина. Макар че беше изморен и много мръсен, той изпита чувство на уют и сигурност и много скоро усети, че клюма над чинията си и почти задряма, докато Белгарат разказваше на алгарския крал историята на тяхното бягство.
Въпреки умората обаче, нещо в говора на стареца привлече вниманието на Гарион. В гласа на дядо му се появи силно оживление, думите на Белгарат заваляха бързо една след друга и като че ли се застъпваха. Сините му очи заблестяха, но от време на време изглеждаха малко разфокусирани.
— Значи Зедар се измъкна! — казваше Чо-Хаг. — Единствено това помрачава успеха.
— Зедар не е проблем — отвърна Белгарат, като се усмихваше някак отнесено.
Гласът му звучеше странно и неуверено. Крал Чо-Хаг погледна възрастния човек с любопитство:
— Имал си напрегната година, Белгарат.
— Но добра.
Магьосникът се усмихна и надигна чашата с бира. Ръката му трепереше силно и той се втренчи в нея с изненада.
— Лельо Поул — извика Гарион напрегнато.
— Добре ли си, татко?
— Добре съм, Поул, съвсем добре.
Той и се усмихна отнесено и запримигва с късогледите си разфокусирани очи. Изведнъж се изправи на крака и започна да се приближава към нея, като залиташе и се препъваше. Очите му се обърнаха и той падна на земята като отсечено с брадва дърво.
— Татко! — възкликна леля Поул и се хвърли към него.
Гарион също скочи и коленичи от другата страна на изпадналия в безсъзнание възрастен човек.
— Какво му е? — попита той настоятелно.
Но леля Поул не отговори. Ръцете й бяха на челото на Белгарат и търсеха пулса му. Повдигна единия му клепач и се взря в празното невиждащо око.
— Дурник! — извика тя бързо. — Донеси ми чантата с билките. Бързо!
Ковачът се втурна към вратата.
Крал Чо-Хаг също се надигна, а лицето му беше смъртно бледо.
— Той не е…
— Не — отвърна тя напрегнато. — Жив е, но едва диша.
— Атакува ли го нещо? — Силк беше на крака, оглеждаше се диво наоколо и несъзнателно държеше ръка върху ножа си.
— Не. Няма такова нещо.
Леля Поул беше преместила ръцете си върху гърдите на стареца.
— Трябваше да се досетя — обвини се тя. — Упорит, горд, стар глупак. Трябваше да го наблюдавам.
— Моля те, лельо Поул — попита я Гарион отчаяно, — какво му е?
— Той така и не се възстанови напълно от битката с Ктучик — отвърна тя. — Напрягаше се, насилваше волята си. После и тези скали на хребета, но той не престана. Изразходил е цялата си жизнена енергия и воля. Едва са му останали сили да диша.