Леля Поул се наведе и докосна гърдите на Белгарат.
— Какво става? — попита Гарион с остър шепот.
— Нищо не става, Гарион — отвърна му тя спокойно. — Моля те, престани да повтаряш това всеки път, когато направя и най-малкото движение. Ако нещо не е наред, ще ти кажа.
— Извинявай, притеснен съм, това е всичко.
Тя се обърна и го изгледа продължително.
— Защо не вземеш Задача и да се качите на фургона при Силк и Дурник?
— Ами ако ти потрябвам?
— Ще те повикам, скъпи.
— По-добре да остана, лельо Поул.
— Предпочитам да не стоиш тук. Ако имам нужда от теб, те повикам.
— Но…
— Веднага, Гарион.
Гарион знаеше, че е по-добре да не спори. Изведе Задача през задната врата на фургона и се качиха по стълбите към покрива.
— Как е той? — попита Силк.
— Откъде да знам? Всичко, което знам, е че тя ме изгони — отговорът на Гарион прозвуча малко грубо.
— Това може да е добър знак.
— Може би.
Гарион се огледа наоколо. На запад, в далечината, се простираше цяла верига ниски хълмове, а зад тях се издигаха огромни скали.
— Алгарската крепост — каза Дурник на Гарион и посочи натам.
— Толкова ли сме близо?
— Има един ден път.
— Колко е висока? — попита Гарион.
— Най-малко 120–150 метра — отговори му Силк. — Алгарите я строят от няколко хиляди години. Така имат какво да правят, след като отмине сезонът за размножаване на конете.
Барак се качи при тях.
— Как е Белгарат? — попита той, докато приближаваше.
— Мисля, че има малко подобрение — отговори му Гарион. — Но не съм сигурен.
— Все е нещо.
Огромният мъж посочи една клисура точно пред тях.
— По-добре да заобиколим — рече той на Дурник. — Крал Чо-Хаг казва, че там земята става неравна.
Дурник кимна и смени посоката.
През целия ден крепостта на алгарите се издигаше пред очите им все по-високо на западния хоризонт. Беше огромна крепост с много кули.
— Това е монумент на една идея, която се е оказала ненужна — отбеляза Силк, смеейки се от покрива на фургона.
— Това не го разбрах — каза Дурник.
— Алгарите са номади — обясни дребният мъж. — Те живеят във фургони като този и следват стадата си. Скалата е нещо, което мургите могат да атакуват. Това е единственото й предназначение. Доста практично наистина. Много по-лесно е, отколкото да ги търсят из полетата. Мургите винаги идват тук, а това е удобно място за засада.
— Мургите не разбират ли това? — попита Дурник с известно съмнение в гласа.
— Вероятно, но все пак те идват тук, защото не могат да устоят на мястото. Просто не могат да приемат, че тук никой не живее. — Силк се усмихна с характерната си усмивка. — Знаете колко упорити са мургите. Както и да е… Алгарските кланове са измислили нещо като състезание. Всяка година те се надпреварват кой клан ще домъкне повече камъни, а така крепостта става все по-висока и по-висока.
— Вярно ли е, че Кал Торак е обсаждал крепостта в продължение на осем години? — попита Гарион.
Силк кимна.
— Казват, че армията му била море от ангараки, които се разливали като вълни в стените на крепостта. Може би щяха още са тук, ако имаха достатъчно храна. Това винаги е било проблем за големите армии. Всеки глупак може да събере войска, но когато дойде време за ядене, тогава започват истинските проблеми.
Докато се приближаваха към планината, направена от човешка ръка, портите се отвориха и една група се появи, за да ги посрещне. Начело вървеше кралица Силар, следвана от Хетар. Посрещачите спряха и седнаха да ги изчакат.
Гарион повдигна един капак на покрива на фургона.