— Вероятно ще е по-добре просто да го внесем вътре с леглото и всичко останало — предложи той.
— Добре — съгласи се Хетар и двамата се качиха във фургона, за да вдигнат леглото на магьосника.
— Само не го клатете — предупреди ги Поулгара. — И не го изпускайте на земята.
— Държим го, Поулгара — увери я Барак. — Знам, че може и да не ми повярваш, но ние също като теб сме загрижени за него.
С двамата мъже, понесли леглото, влязоха през една сводеста вратата в широк, осветен от фенери коридор, изкачиха се по стълбите, после преминаха през друг коридор и други стълби.
— Далече ли е още? — попита Барак.
По лицето и брадата му се стичаше пот:
— Това легло не става по-леко, знаете ли?
— Ето тук горе — каза му алгарската кралица.
— Надявам се да оцени това, когато се събуди — измърмори Барак.
Стаята, в която сложиха Белгарат, беше просторна и проветрива. Във всеки ъгъл грееха мангали, а огромният прозорец гледаше към лабиринта във вътрешността на крепостта. До едната стена имаше покрито с балдахин легло, а до другата — дървена вана.
— Това е съвсем подходящо място — каза Поулгара одобрително. — Благодаря ти, Силар!
— Ние също го обичаме, Поулгара — отвърна тихо кралицата.
Поулгара дръпна пердетата и затъмни стаята. После отгърна завивките и Белгарат беше прехвърлен в леглото с балдахин толкова внимателно, че той дори не помръдна.
— Изглежда малко по-добре — каза Силк.
— Сега повече от всичко друго има нужда от сън, почивка и тишина. — каза Поулгара, гледайки загрижено в лицето на спящия възрастен човек.
— Ще те оставим с него, Поулгара — каза кралица Силар. После се обърна към останалите: — Защо не отидем в главната зала? Вечерята е почти готова, но междувременно ще наредя да донесат бира.
Очите на Барак видимо светнаха и той се отправи към вратата.
— Барак — извика му Поулгара, — не забравяте ли нещо двамата с Хетар? — Тя погледна към леглото, което бяха използвали като носилка.
Барак въздъхна и двамата отново понесоха леглото.
— Ще изпратя твоята вечеря тук, Поулгара — рече кралицата.
— Благодаря ти, Силар.
Леля Поул се обърна към Гарион с тъжни очи.
— Остани за малко, скъпи — помоли го тя и той остана, докато другите тихо напуснаха стаята.
— Затвори вратата, Гарион! — Поулгара придърпа един стол до леглото на спящия старец.
Той затвори вратата, прекоси стаята и отиде при нея.
— Наистина ли се подобрява, лельо Поул?
Тя кимна.
— Мисля, че непосредствената опасност премина. Той изглежда по-здрав физически. Но не физическото му състояние ме притеснява, а умът му. Затова исках да поговоря с теб насаме.
Гарион почувства внезапен пристъп на страх.
— Умът му?
— Говори по-тихо, скъпи — каза му тя шепнешком. — Всичко трябва да си остане само между нас.
Очите й бяха все още вперени в лицето на Белгарат.
— Това, което се случи, може да има много сериозни последствия и няма никакъв начин да разберем как ще се чувства той след като се възстанови. Може да се окаже много слаб, когато се събуди.
— Много слаб? Какво искаш да кажеш?
— Волята му може да отслабне много и да стане като волята на всеки друг възрастен мъж. Той я е използвал до последно, стигнал е до такова изтощение, че може да не е в състояние да възстанови силите си.
— Искаш да кажеш, че няма да бъде вече магьосник?
— Не повтаряй очевидното, Гарион — рече тя изморено. — Ако това стане, само от нас двамата ще зависи дали ще успеем да прикрием истината. Силата на дядо ти беше нещото, което държеше ангараките на разстояние през всичките тези години. Ако се случи най-лошото с неговата сила, ти и аз ще трябва да направим нещата да изглеждат така, както са били завинаги. Ще трябва да скрием истината дори от него, ако това е възможно…
— Какво можем да направим без него?
— Ще продължим напред, Гарион — отвърна му тя тихо, като го гледаше право в очите. — Задачата ни е прекалено важна, за да спираме само защото някой е грохнал по пътя, дори ако този някой се окаже собственият ти дядо. Ние се надпреварваме с времето. При всички положения трябва да изпълним предсказанието и да отнесем кълбото обратно в Рива до края на тази ера и има хора, които трябва да вземем, за да дойдат с нас.