— Какви хора?
— Принцеса Се’Недра например.
— Се’Недра?
Гарион никога не беше забравял истински малката принцеса, но не можеше да разбере защо леля Поул толкова много настоява тя да се присъедини към тях в пътуването до Рива.
— С времето ще разбереш, скъпи. Всичко това е само част от поредица събития, които трябва да се случат в определена последователност и в подходящо време. Обикновено настоящето е предопределено от миналото. Тази поредица от събития, за която ти говоря, е по-различна. Всичко, което се случва в настоящето е определено от бъдещето. Ако не изпълним нашата задача както трябва, краят ще бъде различен и мисля, че това няма да се хареса на никого от нас.
— Какво искаш да направя? — попита Гарион, доверявайки й се безусловно.
Тя му се усмихна с благодарност:
— Благодаря ти, Гарион. Когато се върнеш при другите, те ще те питат как е баща ми. Искам от теб да си придадеш най-безгрижното изражение и да им кажеш, че той се оправя.
— Искаш от мен да ги излъжа.
Това не беше дори въпрос.
— Няма място на този свят, където да няма шпиони, Гарион. Знаеш го толкова добре, колкото и аз. Независимо какво ще се случи, не можем да позволим и най-малкото съмнение, че баща ми може да не се възстанови напълно, да стигне до ангараките. Ако се наложи, ще лъжеш, докато ти почернее езика. Може да се окаже, че цялата съдба на Запада зависи от това, колко добре ще го направиш.
Той се втренчи в нея.
— Има възможност изобщо да не ни се налага да лъжем — опита се да го убеди за втори път Поулгара. — Може той да си е съвсем същият, след като си почине една-две седмици, но ние трябва да сме готови. Просто в случай, че това не стане.
— Не можем ли да направим нещо?
— Правим всичко, което е по силите ни. Отивай сега при другите, Гарион, и се усмихвай. Ако трябва, усмихвай се, докато челюстта те заболи.
Тих шум се чу от ъгъла на стаята и двамата се обърнаха рязко натам. Задача седеше и ги гледаше със сериозните си сини очи.
— Вземи го със себе си — каза леля Поул. — Погрижи се да хапне нещо и не го изпускай от очи.
Гарион кимна и извика детето с ръка. Задача се усмихна доверчиво и прекоси стаята. Протегна се и докосна безжизнената ръка на Белгарат, после се обърна и последва Гарион.
Високото момиче с кафявата коса, което придружаваше кралица Силар отвъд вратите на крепостта, чакаше Гарион в коридора. Той забеляза, че кожата й е много бледа, почти прозрачна, а сивите й очи са прями.
— Наистина ли вечният човек е по-добре? — попита тя.
— Много по-добре — отвърна Гарион с цялата самоувереност, която успя да събере. — Много скоро ще стане от леглото.
— Той изглежда толкова слаб — рече девойката. — Толкова стар и крехък.
— Крехък? Белгарат? — Гарион се изсмя насила. — Тялото му е направено от старо желязо и гвоздеи за подкови.
— Той е на седем хиляди години все пак.
— Това няма никакво значение за него. Той спря да обръща внимание на годините много отдавна.
— Ти си Гарион, нали? — попита тя. — Кралица Силар ми разказа за теб, когато се върна от Вал Алорн миналата година. Не знам защо си мислех, че си по-млад.
— Тогава бях — отвърна Гарион. — Пораснах малко през последната година.
— Казвам се Адара — представи се високото момиче. — Кралица Силар ме помоли да ти покажа пътя към главната зала. Вечерята ще бъде готова скоро.
Гарион наведе учтиво глава. Независимо от притеснението, което го гризеше, не можеше да се отърси от странното чувство, че би трябвало да познава това красиво момиче. Задача се протегна, хвана ръката на девойката и тримата се отправиха ръка за ръка надолу по осветения от фенери коридор.
Главната зала на крал Чо-Хаг беше на по-нисък етаж. Представляваше дълга тясна стая, в която столовете и обшитите с възглавнички пейки бяха струпани на няколко места около мангалите, пълни с горящи въглища. Барак държеше в огромната си ръка голяма халба бира и описваше с доста преувеличения слизането им от хребета.
— Виждате ли, всъщност нямахме никакъв избор — казваше огромният мъж. — Таур Ургас ни следваше по петите в продължение на няколко дни и трябваше да поемем по най-краткия път надолу.
Хетар кимна.
— Понякога плановете се променят, когато изникне нещо неочаквано — съгласи се той. — Ето защо поставихме постове на всеки проход от върха на хребета, който знаехме.