Гарион, който веднага застана нащрек, я погледна остро, като опитваше да открие някакъв знак, че не им казва всичко, но спокойното й лице беше непроницаемо.
Барак, който се засмя гръмко от облекчение, удари Хетар по гърба.
— Казах ти, че ще се оправи — възкликна той радостно.
Всички в стаята се скупчиха около Поулгара и я заразпитваха за подробностите.
— Той е буден — каза им тя. — Това е почти всичко, което мога да кажа за момента, освен че е все така очарователен, какъвто винаги е бил. Вече се оплаква от буци във възглавницата и настоява да получи силна бира.
— Ще му изпратя веднага — каза кралица Силар.
— Не, Силар — отвърна Поулгара строго. — Той ще получи супа, не бира.
— Това няма да му хареса — предположи Силк.
— Не е ли срамота?
Тя се усмихна. Обърна се, сякаш имаше намерение да се върне в стаята на болния Белгарат, после спря и погледна лукаво към Гарион, който седеше до Адара, успокоен, но все още загрижен за истинското състояние на Белгарат.
— Виждам, че вече си се запознал с братовчедка си — отбеляза тя.
— С кого?
— Не стой така с отворена уста, Гарион. — посъветва го Поулгара. — Изглеждаш като идиот. Адара е най-малката дъщеря на сестрата на майка ти. Не съм ли ти казвала за нея?
Всичко рухна върху него с пълна сила.
— Лельо Поул! — запротестира той. — Как можа да забравиш нещо толкова важно?
Но Адара, очевидно изненадана от съобщението също колкото него, извика тихо, обви ръце около шията му и го целуна топло.
— Скъпи братовчеде! — възкликна тя.
Гарион се изчерви, после пребледня, после пак се изчерви.
Погледна първо към леля Поул, след това към братовчедка си, без да може да говори или да мисли дори.
ГЛАВА 7
През следващите дни, докато останалите си почиваха, а леля Поул възвръщаше здравето на Белгарат, Гарион и братовчедка му използваха всяка минута, за да бъдат заедно. Още от времето, когато беше малко дете, Гарион знаеше, че леля Поул е единствената му роднина. По-късно откри, че господин Улф — Белгарат също му е роднина, макар и доста далечен. Но Адара беше по-различна. Тя беше почти на неговата възраст и веднага запълни празнината, която Гарион винаги беше усещал. Изведнъж тя се превърна във всички сестри и братовчеди, и по-млади лели, които другите имаха, а той не.
Адара го разведе из алгарската крепост. Докато скитаха заедно по широките празни коридори, често се хващаха за ръце. Но през повечето време си говореха. Сядаха на места, далече от пътеките, приближаваха главите си една до друга, говореха си смееха се, споделяха си тайни и откриваха сърцата си един през друг. Гарион откри у себе си неподозиран глад да говори. Обстоятелствата през последната година го бяха направили мълчалив и сега целият поток от думи се отприщи. Тъй като обичаше тази своя висока красива братовчедка, Гарион й казваше неща, които не би казал на никой друг.
Адара отвръщаше на чувствата му със своята любов, която изглеждаше също толкова дълбока, и слушаше излиянията му с внимание, което го караше още повече да се разкрива.
— Наистина ли можеш да правиш това? — попита тя, когато през един светъл зимен следобед седяха прегърнати високо в крепостта. От прозореца зад тях се откриваше гледка към просторното море от кафява трева, простираща се до хоризонта. — Наистина ли си магьосник?
— Страхувам се, че да — отвърна той.
— Страхуваш се?
— Има някои доста гадни работи, които също влизат в магьосничеството, Адара. Отначало не исках да повярвам, но продължаваха да се случват неща, които аз исках да се сбъдват. Най-накрая се стигна до един момент, след който не можех да се съмнявам повече.
— Покажи ми — настоя тя.
Той се огледа наоколо малко нервно.
— Не съм сигурен, че трябва. Вдига се известен шум, разбираш ли, и леля Поул може да го чуе. Тя няма да одобри това, че го правя просто за да ти покажа.
— Не се страхуваш от нея, нали?
— Не е точно това. Просто не искам да я разочаровам. — Той се замисли. — Не знам дали ще мога да ти обясня… Веднъж се скарахме жестоко в Нийса. Аз изрекох някои неща, които всъщност не мислех наистина, а тя ми разказа какво е преживяла, за да ме отгледа. — Гарион погледна мрачно през прозорците. Спомни си думите на леля Поул на обвитата в пара палуба на кораба на Грелдик и продължи: — Тя е посветила хиляди години на мен, Адара, на моето семейство всъщност, но в крайна сметка всичко е било заради мен. Можеш ли да си представиш колко ме задължава това? Ще направя всичко, за което тя ме помоли, и по-скоро бих си отрязал ръката, вместо да я нараня отново.