— Много я обичаш, нали, Гарион?
— То е нещо отвъд обичта. Мисля, че няма измислена дума, която може да опише онова, което съществува между нас.
Без да каже нищо, Адара взе ръката му, а очите й грееха от прекрасното чувство, което изпитваше.
По-късно същия следобед Гарион отиде сам в стаята, където леля Поул са грижеше за здравето на непокорния си пациент. След първите няколко дни почивка в леглото Белгарат стана много по-сприхав — не понасяше наложения му затвор. Признаците на тази раздразнителност се виждаха по лицето му дори когато спеше подпрян от много възглавници в леглото с балдахин. Леля Поул, облечена в обичайната си сива рокля, седеше до него и преправяше за Задача една от старите туники на Гарион. Малкото момче, което седеше наблизо, се взираше в нея с онзи сериозен поглед, който го правеше да изглежда по-възрастно, отколкото всъщност беше.
— Как е той? — попита кротко Гарион, като гледаше спящия си дядо.
— Подобрява се — отвърна леля Поул и остави настрана туниката. — Нравът му става все по-сприхав, а това винаги е добър знак.
— Някакви признаци, че би могъл да си възвърне…? Е, знаеш какво… — Гарион направи един неясен жест.
— Не — отвърна тя. — Никакви засега. Вероятно е твърде рано.
— Ще престанете ли да шепнете вие двамата? — попита настоятелно Белгарат, без да отваря очи. — Как бих могъл да спя при този шум?
— Ти сам каза, че не ти се спи — припомни му Поулгара.
— Това беше преди — каза той бързо и отвори очи. Белгарат погледна Гарион. — Ти къде беше?
— Гарион опознава братовчедка си Адара — обясни леля Поул.
— Би могъл да се отбива да ме види за малко — оплака се старецът.
— Няма нищо забавно в това да слуша хъркането ти, татко.
— Аз не хъркам, Поулгара.
— Както кажеш, татко — съгласи се кротко тя.
— Не се отнасяй снизходително към мен, Поул!
— Разбира се, татко… Би ли хапнал една хубава топла супа?
— Не искам супа, а месо — прекрасно червено месо и чаша силна бира.
— Няма да получиш месо и бира, татко. Ще получиш това, което аз преценя да ти дам, и точно сега мисля, че трябва да хапнеш супа и мляко.
— Мляко?
— Може и овесена каша, ако предпочиташ.
Възрастният човек я погледна обидено, а Гарион напусна стаята тихо…
Белгарат се възстанови бързо. Няколко дни по-късно той вече беше на крака, макар че Поулгара постави трудни за изпълнение условия. Гарион познаваше достатъчно добре и двамата, за да прозре мотивите за поведението на леля Поул. Дългата почивка в леглото не беше любимата й форма на терапия. Предпочиташе пациентите й да започват да ходят колкото може по-бързо. Като се правеше, че иска да разглези раздразнителния си баща, тя буквално го принуди да напусне леглото. Нещо повече — умишлено наложи ограничения на движенията му, които целяха да го ядосат, да насочат ума му към действеност, с която той би могъл да се справи по всяко време. Така тя се надяваше, че като го предизвика, умственото му възстановяване ще става успоредно с физическото оздравяване. Внимателното манипулиране на стария човек минаваше отвъд границите на чистата медицина, в сферата на изкуството.
Когато се появи за първи път в залата на крал Чо-Хаг, Белгарат изглеждаше отчайващо слаб. Залиташе, облегнат тежко на ръката на леля Поул, но малко по-късно, когато разговорът го заинтересува, се появиха признаци, които подсказваха, че видимата му слабост не е съвсем истинска. Старият мъж сам драматизираше състоянието си и Гарион разбра, че магьосникът е приел да се включи в играта на Поулгара. Беше истинско удоволствие да ги наблюдава как деликатно се движат в своята сложна малка игра.
Големият въпрос обаче си оставаше без отговор. Физическото и умствено възстановяване на Белгарат беше сигурно, но способността му да концентрира волята си и да я насочва все още не беше изпитана. Гарион знаеше, че за това трябва да се изчака…
Доста рано една сутрин, може би седмица след като бяха пристигнали в крепостта, Адара почука на вратата на Гарион. Още преди да се събуди, той знаеше, че е тя.
— Да? — каза той през вратата, като бързо навличаше ризата и панталона си.
— Искаш ли да пояздим, Гарион? Слънцето вече изгря и е малко по-топло.
— Разбира се — съгласи се той незабавно и се наведе да обуе алгарските ботуши, които Хетар му беше дал. — Само да се облека. Ще бъда готов след минута.