— Няма нужда да бързаш — каза Адара. — Ще наредя да оседлаят кон за теб и ще взема храна от кухнята. Вероятно трябва да кажеш на лейди Поулгара къде отиваш все пак. Ще се видим при западните конюшни.
— Няма да се бавя много.
Леля Поул беше в голямата зала с Белгарат и крал Чо-Хаг. Кралица Силар седеше недалеч от тях, а пръстите й пробягваха по огромния стан, на който тъчеше. Шумът от совалката беше странно приспивен.
— Пътуването ще бъде трудно в средата на зимата — казваше крал Чо-Хаг. — В планините на Улго ще бъде ужасно.
— Мисля, че има начин да избегнем всичко това — отвърна Белгарат лениво. Той се беше излегнал удобно в един голям стол. — Ще се върнем в Пролгу по пътя, по който дойдохме, но трябва да поговоря с Релг. Можеш ли да изпратиш да го повикат?
Чо-Хаг кимна и махна на прислужника. Каза му нещо бързо, докато Белгарат небрежно прехвърли крак през облегалката на стола и се излегна още повече. Възрастният мъж беше облечен в мека вълнена туника и въпреки че беше рано сутринта, държеше в ръка халба бира.
— Не мислиш ли, че малко прекаляваш с това? — попита го леля Поул, като погледна към халбата.
— Трябва да възвърна силите си, Поул — обясни той невинно, — а силната бира възстановява кръвта. Ти сякаш забравяш, че аз практически съм инвалид.
— Чудя се в каква ли степен твоята инвалидност идва от буретата с бира на Чо-Хаг — изкоментира тя. — Изглеждаше ужасно, когато слезе тази сутрин.
— Да, но сега се чувствам много по-добре.
Магьосникът се усмихна и си взе още едно питие.
— Сигурна съм. Да, Гарион?
— Адара иска да отида да пояздя с нея — рече Гарион. — Аз… всъщност, тя мислеше, че трябва да ти кажа къде отивам.
Кралица Силар му се усмихна нежно:
— Откраднал си любимата ми придворна дама, Гарион.
— Съжалявам — отвърна бързо той. — Ако имате нужда от нея, няма да излизаме.
— Просто исках да те подразня. — Кралицата се засмя. — Отивайте и се наслаждавайте на ездата.
Точно в този момент в залата влезе Релг, а зад него вървеше Тайба. Марагската жена изненада всички — беше се изкъпала и носеше прилични дрехи. Вече не беше безпомощната мръсна робиня, която намериха в пещерите под Рак Ктхол. Имаше пищна фигура и много бледа кожа. Движеше се с неосъзната грациозност и мъжете на крал Чо-Хаг се заглеждаха след нея, като присвиваха устни несигурно. Тя знаеше, че я гледат и не беше обидена от този факт, по-скоро това й доставяше удоволствие, даваше й по-голяма самоувереност. Виолетовите й очи блестяха и сега тя се усмихваше често. Но никога не се отдалечаваше много от Релг. В началото Гарион вярваше, че тя нарочно застава пред погледа на улгото, за да се наслаждава на неудобството, което предизвиква у него, но сега не беше толкова сигурен в това. Вероятно Тайба вече не го правеше умишлено, но следваше Релг, където и да отиде. Рядко говореше, но винаги беше до него.
— Викал си ме, Белгарат? — попита Релг.
Част от студенината и грубостта бяха изчезнали от гласа му, но погледът му все още изглеждаше странно отнесен.
— А, Релг — каза Белгарат сърдечно. — Ето един добър приятел. Ела, седни. Вземи си чаша бира.
— Вода, благодаря — отвърна Релг твърдо.
— Както искаш. — Белгарат сви рамене. — Чудех се дали случайно знаеш пътя през пещерите на Улго, който стига от Пролгу до южния край на сендарските земи?
— Това е много дълъг път — поясни Релг.
— Не чак толкова дълъг, колкото ако яздим през планините — отбеляза Белгарат. — В пещерите няма сняг и зверове. Има ли такъв път?
— Има такъв път — призна Релг.
— А ти би ли ни превел през него? — настоя възрастният мъж.
— Ако трябва — Релг се съгласи с известно нежелание.
— Мисля, че трябва, Релг — каза му Белгарат.
Релг въздъхна.
— Надявах се, че ще мога да се прибера вкъщи сега, когато пътешествието ни почти свърши — каза той със съжаление.
Белгарат се засмя.
— Всъщност нашето пътешествие току-що започва, Релг. Чака ни още дълъг път.
Тайба се усмихна на това с бавна доволна усмивка.
Гарион усети една малка ръчичка, която се промуши в неговата и се усмихна на Задача, който тъкмо беше влязъл в залата.
— Имаш ли нещо против, лельо Поул? — попита той. — Да отида да яздя, искам да кажа?