— Разбира се, че не, скъпи — отвърна тя. — Само бъди внимателен. Не се прави на интересен пред Адара. Не искам да паднеш от коня и да си счупиш нещо.
Задача пусна ръката на Гарион и се отправи към Релг. Възлите на торбичката, които Дурник беше запечатал с олово, бяха отвързани отново, малкото момче извади кълбото и го предложи на Релг.
— Задача? — каза то.
— Защо не го вземеш, Релг? — попита Тайба стъписания мъж. — Никой на този свят не се съмнява в твоята чистота.
Релг отстъпи и поклати глава.
— Кълбото е свят предмет на друга религия — заяви той. — То е от Алдур, а не от УЛ, така, че не е редно да го докосвам.
Тайба се усмихна разбиращо, а виолетовите й очи бяха вперени в лицето на фанатика.
— Задача — каза леля Поул, — ела тук.
Детето послушно отиде при нея. Тя хвана торбичката, която висеше на колана му и я разтвори:
— Прибери го!
Задача въздъхна и пусна кълбото в торбичката.
Гарион и Адара излязоха извън крепостта и поеха към извисяващите се хълмове на запад. Небето беше тъмносиньо, а слънцето светеше ярко. Въпреки че утрото беше хладно, не беше толкова студено, колкото беше през последната седмица. Тревата беше кафява и безжизнена и лежеше сънливо под зимното небе. Яздеха заедно, без да говорят, в продължение на около един час, накрая спряха и слязоха от конете на слънчевата южна страна на хълма, където имаше заслон от сковаващия бриз. Седнаха и се загледаха в еднообразния пейзаж на алгарската равнина.
— Какво може всъщност да се направи с вълшебство, Гарион? — попита тя след дълго мълчание.
Гарион сви рамене.
— Зависи кой го прави. Някои хора са много силни, други едва могат да направят нещо…
— Можеш ли…? — Адара се поколеба. — Можеш ли да накараш този храст да разцъфне? — Тя продължи бързо и той разбра, че това не беше въпросът, който всъщност искаше да му зададе. — Точно сега, искам да кажа, в средата на зимата — добави Адара.
Гарион погледна изсъхналия нисък храст и се опита да си представи последователността на това, което трябваше да направи с него.
— Предполагам, че мога — отвърна той. — Но ако го направя в неподходящия сезон, храстът няма да може да се защити от студа и ще умре.
— Това е просто храст, Гарион.
— Защо да го убивам?
Тя избегна погледа му.
— Можеш ли да направиш нещо заради мен, Гарион? — помоли тя. — Нещо малко. Имам голяма нужда да вярвам в нещо точно сега.
— Предполагам, че мога да опитам.
Разбра защо изведнъж тя изпадна в тъжно настроение.
— Какво ще кажеш за нещо такова?
Той откъсна едно клонче и го прехвърли в ръцете си, като го гледаше внимателно. После го обви с няколко стръкчета суха трева и започна да го гледа отново, докато в ума му се оформи това, което искаше да стане. Когато насочи волята си върху него, той не го направи изведнъж, така че промяната беше постепенна. Адара ококори очи, когато жалкото съчетание от клонче и суха трева разцъфна.
Не приличаше много на цвете наистина. Наподобяваше лавандула и видимо беше криво. Цветът беше малък и венчелистчетата му не бяха добре прикрепени. Ароматът му обаче беше силен и изпълнен с обещания за лятото. Гарион се почувства много странно, когато безмълвно подаде цветето на братовчедка си. Звукът от това, което направи, не беше онзи силен шум, който той обикновено свързваше с вълшебството, по-скоро приличаше на звънчето, който чу в светещата пещера, когато съживи жребчето. Като започна да насочва волята си, той не изтегли нищо от това, което го заобикаляше. Всичко дойде от самия него и той изпита дълбока и странна радост.
— Прекрасно е! — каза Адара, като държеше нежно малкото цвете в свитите си ръце и вдишваше аромата му.
Тъмната коса се спусна върху бузата й и закри лицето й от него. После тя вдигна лицето си и Гарион видя, че в очите й има сълзи.
— Изглежда, че помага — каза тя. — За малко поне.
— Какво има, Адара?
Тя не отговори, но се загледа в сиво кафявата равнина.
— Коя е Се’Недра? — попита го внезапно. — Чух другите да я споменават.
— Се’Недра? Тя е принцеса — дъщеря на Ран Боруни от Толнедра.
— Как изглежда?
— Много малка. Тя е наполовина дриада, има червена коса, зелени очи и лош нрав. Тя е разглезено малко зверче и не ме харесва много.
— Но ти можеш да промениш това, нали? — Засмя се Адара и избърса сълзите си.
— Мисля, че не те разбрах.