— Всичко, което трябва да сториш, е… — Тя направи неясен жест с ръка.
— О! — Той проследи мисълта й. — Не, не можем да направим много с мислите и чувствата на другите хора. Това, което искам да кажа, е че… ами, няма нещо, с което да се захванеш. Аз дори няма да знам откъде да започна.
Адара го погледна, после скри лице в ръцете си и заплака.
— Какво има? — попита Гарион притеснено.
— Нищо — каза тя. — Не е важно.
— Важно е. Защо плачеш?
— Надявах се, когато за първи път чух, че си магьосник, а после направи и това цвете, мислех си, че можеш да направиш нещо. Помислих си, че може би можеш да направиш нещо за мен.
— Ще направя всичко, което поискаш, Адара. Знаеш това.
— Но ти не можеш да го направиш, Гарион. Току-що сам го каза.
— Какво е това, което искаш да направя?
— Помислих си, че вероятно можеш да накараш някого да се влюби в мен. Не е ли глупава идея?
— Кого?
Тя го погледна с тихо достойнство, а очите й още бяха пълни със сълзи.
— Всъщност няма значение, нали? Ти не можеш да направиш нищо, аз също не мога. Беше просто една глупава идея, сега го разбирам. Защо не го забравим? — Тя се изправи. — Да се връщаме. Денят не е толкова приятен, колкото си мислех, пък и започва да ми става студено.
Качиха се отново на конете и яздиха в мълчание до внушителните стени на крепостта. Не проговориха повече. Адара не искаше да говори, а Гарион не знаеше какво да каже.
Зад тях забравено остана цветето, което той сътвори. Защитено от склона и леко затоплено от зимното слънце, цветето, което никога преди не беше съществувало, разцъфна с тих растителен екстаз и роди своите плодове. Една малка шушулка със семенца се разтвори в сърцевината му и разпиля безкрайно малки семенца, които попаднаха в замръзналата земя сред стъблата на зимната трева и останаха там в очакване на пролетта.
ГЛАВА 8
Девойките улго имаха бледа кожа, светлоруса коса и огромни тъмни очи. Сред тях принцеса Се’Недра беше като единствена роза в градина, пълна с лилии. Следяха всяко нейно движение, завладени от тази жизнена малка чужденка, която доста изненадващо се превърна в център на живота им. Не беше цветът на кожата това, което ги изненадваше, въпреки че той също беше впечатляващ. По природа улгосите бяха сериозни, резервирани хора, които рядко се смееха или показваха чувствата си. Се’Недра обаче живееше с най-външния слой на кожата си. Те наблюдаваха очаровани потрепването и играта на настроения и чувства по деликатното й малко личице. Те се изчервяваха и се кискаха нервно на възмутителните и понякога дяволити шеги. Тя ги предразполагаше към откровения и доверие и всяка една от десетината девойки, които бяха се превърнали в нейни постоянни компаньонки, рано или късно откриваха сърцето си пред малката принцеса.
Имаше и лоши дни, разбира се, дни, в които Се’Недра беше кисела, нетърпелива, своенравна, когато пропъждаше девойките улго с жестоки ругатни, караше ги да избягат, облени в сълзи от неочакваното й избухване. По-късно, въпреки че след подобни буреносни изблици момичетата решаваха никога повече да не приближават до нея, те се връщаха колебливо, за да я намерят засмяна, сякаш нищо не се беше случило.
Беше трудно време за принцесата. Все още не беше осъзнала напълно последствията от мълчаливото си съгласие със заповедта на УЛ. Той й бе казал да остане в пещерите, докато другите отида до Рак Ктхол. През целия си живот Се’Недра винаги беше в центъра на събитията, а сега беше изтласкана на заден план, принудена да понася еднообразните дни, без да прави нищо друго, освен да чака. Избухванията, които разпръсваха приятелките й като изплашени гълъбици, бяха в известна степен предизвикани от наложеното й бездействие.
Внезапните промени в настроението й определено бяха мъчителни за горима. Крехкият древен свят човек беше преживял векове в тих размисъл, а Се’Недра експлодира по средата на това спокойствие като комета. Макар и понякога измъчен до предела на своето търпение, той понасяше изблиците на лошия й нрав, бурите от хлипания, необяснимите избухвания; със същото спокойствие приемаше и внезапните буйни прояви на привързаност, когато обвиеше ръце около врата му и покриваше изуменото му лице с целувки.
В онези дни, когато настроението й беше благоприятно, принцесата събираше приятелките си на брега на острова на горима да си поговорят, да се посмеят и да поиграят на игрите, които тя беше измислила — задимената тиха пещера се изпълваше с бърборене и смях на девойки. Когато й беше тъжно, двамата с горима предприемаха понякога кратки разходки, за да разгледат странната красота на подземния свят в галерията и пещерата под изоставения град Пролгу. На този, който не я познава, би се сторило, че принцесата е ангажирана постоянно със собственото си емоционално състояние и изобщо не забелязва нещата около себе си, но не беше така. Тя умееше да наблюдава, да анализира и да пита дори и по време на поредния изблик. За своя изненада горимът откри, че дриадата има бърз ум и силна памет. Когато й разказваше приказки за своя народ, Се’Недра му задаваше въпроси, като винаги откриваше смисъла, който се криеше зад различните истории.