Най-после горимът й съобщи, че приятелите й се завръщат и малката принцеса направо полудя от нетърпение. Подготовката й беше дълга и сложна. Щеше да ги поздрави по подобаващия начин, разбира се. Този път без ентусиазма на малко момиченце. Щеше да бъде сериозна, резервирана, величествена и напълно пораснала. Естествено, трябваше да изглежда по същия начин.
Измъчваше се в продължение на часове, преди да избере подходящите дрехи — дълга до земята ослепително бяла улгоска рокля. Тя определено беше малко скромна за нейния вкус. Когато искаше да изглежда резервирана, Се’Недра прекаляваше. След като помисли, махна ръкавите на роклята и направи малки промени в деколтето. Няколко пристягания на корсажа и талията с тънка златна лента подчертаха онова, което искаше. Критично огледа резултата от усилията си и установи, че й харесва.
Следващият проблем беше косата й. Изобщо не беше подходящо да я остави разпусната и разрошена, както обикновено я носеше. Трябваше да бъде вдигната, събрана във водопад от къдрици, който да се спуска елегантно по рамото й, като допълва със своя цвят семплата белота на корсажа и придава завършеност на вида й. Тя се зае с фризурата и продължи, докато ръцете я заболяха да стоят вдигнати над главата й толкова дълго време.
Когато свърши, проучи внимателно цялостния ефект от роклята, прическата и скромното кралско изражение. Не беше зле, поздрави се тя. Очите на Гарион ще изхвръкнат, като я види. Малката принцеса ликуваше.
Най-после дойде денят. Се’Недра, която почти не беше спала, седеше нервно до горима в познатия й вече кабинет. Горимът четеше някакъв свитък, като навиваше с едната ръка горния край, а с другата развиваше долния. Докато той четеше, принцесата си играеше, като дъвчеше разсеяно една къдрица.
— Днес изглеждаш неспокойна, дете мое — забеляза той.
— Това е, защото не съм го… ги виждала от толкова дълго време — обясни тя бързо. — Сигурен ли си, че изглеждам добре? — Задаваше този въпрос поне за шести или осми път тази сутрин.
— Прекрасна си — увери я той още веднъж.
Усмихна му се. Един прислужник влезе в кабинета на горима и се поклони почтително:
— Гостите Ви пристигат, Ваше Светейшество!
Сърцето на Се’Недра се разтуптя.
— Да отидем да ги приветстваме, дете мое — предложи горимът, като остави настрана свитъка и се изправи на крака.
Се’Недра потисна желанието си да скочи от стола и да се втурне навън. Вместо да изтича, тръгна до горима, като си повтаряше тихичко: „Достойнство. Сериозност. Царственост.“
Приятелите й бяха прашни и изморени, когато влязоха в пещерата на горима. С тях имаше непознати, които Се’Недра не можа да разпознае. Очите й обаче търсеха едно-единствено лице.
Той изглеждаше по-възрастен, отколкото си го спомняше. Лицето, което винаги беше сериозно, сега притежаваше улегналост. Тя липсваше преди. Очевидно му се бяха случили разни неща, докато го нямаше, важни неща. Принцесата почувства силна болка от това, че не беше присъствала на тези случки от живота му.
Изведнъж сърцето й се смрази. Кое беше това високо тромаво момиче до него? И защо той се отнасяше с такава почит към тази крава? Се’Недра стисна зъби и се загледа през езерото в неверния млад мъж. Знаеше, че ще стане така. В момента, в който го изпусна от погледа си, той се беше втурнал през глава в обятията на първото срещнато момиче. Как смееше той? Как смееше!
Щом групата хора в далечната страна на езерото започна да приближава прохода, сърцето на Се’Недра спря. Високото момиче беше прекрасно. Тъмната й коса беше лъскава, а чертите й бяха съвършени. Отчаяно Се’Недра търсеше някакъв недостатък, някакъв дефект. А начинът, по който се движеше момичето! Беше толкова грациозно. В очите на Се’Недра се появиха сълзи на отчаяние.
За страдащата принцеса поздравите и представянията не бяха нищо повече от несвързано бърборене. Се’Недра разсеяно се поклони пред краля на алгарите и прекрасната кралица. Учтиво поздрави пищната красива жена. Леля Поулгара я представи и спомена, че името й е Тайба. Моментът, от който се страхуваше, приближаваше и нямаше начин да го предотврати.
— А това е Адара — каза леля Поул и посочи божественото създание до Гарион.
Се’Недра искаше да се разплаче. Не беше честно! Дори името на момичето беше красиво. Защо то поне не беше грозно!