— Ще трябва да побързаме! — казваше Белгарат на горима. — Дори с помощта на Релг ще са ни необходими седмици, докато стигнем границата на Сендария. След това ще трябва да пресечем цялата страна, а по това време на годината снегът в Сендария може да натрупа много бързо. А това, което още повече усложнява нещата, е сезонът на бурите в Морето на ветровете. Пътят от Сендар до Рива е доста дълъг.
Думата „Рива“ извади Се’Недра от унеса. От мига, в който изпълзяха с Джийбърс от замъка на Тол Хонет, една-единствена мисъл доминираше в мисленето й. Тя нямаше да отиде в Рива, въпреки че имаше моменти, в които сякаш се предаваше, мълчаливото й съгласие беше просто хитрост. Сега обаче трябваше а отстоява позицията си. Вече не можеше да си спомни ясно причините за яростното си нежелание да се подчини на заповедта на Воу Мимбре. Бяха й се случили толкова много неща и тя не беше вече същия човек, но едно беше абсолютно сигурно. Нямаше да отиде в Рива. Беше въпрос на принципи.
— Сигурна съм, че щом стигнем Сендария, ще мога да се отправя към кралския гарнизон — каза тя небрежно, сякаш вече го бяха решили.
— И защо искаш да направиш това, скъпа? — попита я лейди Поулгара.
— Както казах по-рано, няма да отида в Рива — повтори Се’Недра. — Легионерите ще уредят връщането ми в Тол Хонет.
— Може би трябва да посетиш баща си — рече Поулгара спокойно.
— Искаш да кажеш, че просто ще ме пуснете да отида там?
— Не съм казала подобно нещо. Сигурна съм, че ще намерим кораб, който отива в Тол Хонет някъде през късната пролет или ранното лято. Търговията на Рива с империята е доста оживена.
— Мисля, че не ме разбра добре, лейди Поулгара. Казах, че няма да отида в Рива при никакви обстоятелства.
— Чух те, Се’Недра. Все пак грешиш. Ще отидеш в Рива. Имаш среща там, забрави ли?
— Няма да отида! — Се’Недра леко повиши тон.
— Да, ще отидеш.
Гласът на Поулгара беше измамно спокоен, но прозвуча безкомпромисно.
— Категорично отказвам! — заяви принцесата.
Канеше се да каже още нещо, но едно малко пръстче докосна устните й. Съненото дете в ръцете й вдигна ръка. Принцесата раздвижи главата си с раздразнение.
— Казах и преди, че няма да се подложа на…
Детето докосна устните й отново. Очите му бяха премрежени, когато я погледна, но взорът му беше спокоен и убедителен. Се’Недра забрави за какво говореше.
— Няма да отида на Острова на ветровете — заключи тя доста неубедително — И това е окончателното ми решение.
Проблемът беше в това, че тонът й въобще не прозвуча окончателно.
— Струва ми се, че сме го обсъждали няколко пъти вече — отбеляза Поулгара.
— Нямаш право да… — думите на Се’Недра пак заглъхнаха, тъй като мисълта й се отклони отново.
Очите на детето бяха сини, толкова сини. Тя усети, че не може да отклони погледа си от тях и сякаш потъна в невероятни цвят. Поклати глава. Беше необичайно за нея да изпуска нишката на спора по този начин. Опита се да се концентрира.
— Отказвам да бъда унижавана публично! — заяви тя. — Няма да стоя в залата на кралете на Рива като просякиня, докато всички алорнци ми се надсмиват.
Така беше по-добре. Моментната разсеяност изчезваше. Неволно погледна към детето и всичко изчезна отново.
— Дори нямам подходяща рокля — добави тя печално. Какво я беше накарало да каже това?
Поулгара замълча, но погледът й беше мъдър, докато наблюдаваше объркването на принцесата. Се’Недра заекна отново, а доводите й ставаха все по-отнесени. Дори докато спореше, тя осъзна, че няма разумна причина, поради която да не отиде в Рива. Отказът й изглеждаше фриволен, дори детински. Защо, за Бога, вдигаше толкова шум за това? Малкото момче в ръцете й се усмихна окуражаващо и без да може да се въздържи, тя му отвърна с усмивка, а защитата й беше сломена. Направи един последен опит:
— Все пак това е само една стара глупава традиция, лейди Поулгара. Никой няма да ме чака в залата на кралете, никога не е имало кой да ме чака. Родословието на кралете на Рива е прекъснато.
После откъсна поглед от детското лице.
— Наистина ли трябва да отида?
Лейди Поулгара кимна убедено.
Се’Недра въздъхна тежко. Цялата тази препирня й се стори безсмислена. Защо трябваше да спори за едно обикновено пътуване? Освен това никаква опасност не я застрашаваше. Ако това щеше да ощастливи хората, защо да се инати?
— Е, добре — предаде се тя. — Щом като е толкова важно за всички, мисля, че бих могла да отида в Рива.