Поради някаква причина се почувства по-добре, след като го каза. Детето се усмихна отново в ръцете й, потупа я нежно и пак потъна в сън. Обзета от внезапна необяснима радост, принцесата намести отново бузата си до къдриците му и започна да го люлее нежно, като припяваше тихо.
ВТОРА ЧАСТ
РИВА
ГЛАВА 9
Още веднъж Релг ги преведе през тъмния безшумен свят на пещерите и още веднъж Гарион намрази всеки един момент от това пътуване. Струваше им се, че е изминала цяла вечност, откакто бяха напуснали Проглу, където прощаването на Се’Недра със стария горим беше дълго и сълзливо. Принцесата направо обърка Гарион и той се отдаде на размишления за нея, докато вървяха и се препъваха във вмирисаната на мухъл тъмнина. Нещо се беше случило в Пролгу. Се’Недра се беше променила и това изнервяше Гарион.
След безкрайно лутане в тъмнината излязоха отново навън в света на светлината и въздуха. Озоваха се сред назъбените стени на стръмен хребет. Валеше обилен сняг. Огромни снежинки падаха меко на земята в тихия ден.
— Сигурен ли си, че това е Сендария? — Барак попита Релг, докато се промушваше през назъбения отвор на пещерата.
Релг сви рамене, като завързваше лентата на очите си, за да ги предпази от силната светлина.
— Вече не сме в Улго.
— Има много места, които не са Улго, Релг — напомни му Барак кисело.
— Прилича на Сендария — отбеляза крал Чо-Хаг и се облегна на седлото, за да погледа кротко падащия сняг. — Може ли някой да предположи колко е часът?
— Наистина е трудно да се каже при този силен снеговалеж, татко — каза Хетар. — Конете се държат така, сякаш че е около обяд, но тяхната представа за времето е малко неточна.
— Прекрасно — вметна Силк язвително. — Не знаем къде сме, не знаем колко е часът. Това е едно чудесно начало.
— Всъщност не е толкова важно, Силк — каза Белгарат уморено. — Това, което трябва да направим, е да вървим на север. Все трябва да стигнем до Големия северен път.
— Чудесно — отвърна Силк. — Но накъде е север?
Гарион погледна съсредоточено стария човек, който се измъкна от заснежения хребет. Лицето на стареца беше набраздено от умора, под очите му имаше сенки. Независимо от двуседмичната почивка в крепостта и мнението на леля Поул, че може да пътува, Белгарат очевидно не се беше възстановил напълно.
Когато излязоха от пещерата, придърпаха тежките си наметала и затегнаха седлата, готови да потеглят.
— Негостоприемно място, а? — рече Се’Недра на Адара, като се огледа критично.
— Това е планинска страна — отвърна й Гарион, защитавайки своята родна земя. — Тук не е по-лошо от планините на източна Толнедра.
— Не съм казала, че е, Гарион — отвърна тя раздразнено.
Яздиха няколко часа, преди да чуят шума от брадви някъде далече в гората.
— Дървари — предположи Дурник. — Ще отида да поговоря с тях и ще разбера накъде да вървим.
Той се отдалечи по посока на шума. Когато се върна, по лицето му се четеше леко раздразнение:
— Движили сме се на юг.
— Естествено — язвително рече Силк. — Разбра ли колко е часът?
— Късен следобед — каза му Дурник. — Секачите казаха, че ако тръгнем на запад, ще стигнем до един друм, който ще ни отведе до Големия северен път — на около двайсет левги от тази страна на Мурос.
— Тогава да видим дали ще го открием, преди да се стъмни — намеси се Белгарат.
Яздиха няколко дни надолу по планината, докато се придвижат от почти безлюдните покрайнини на източна Сендария до по-гъсто населените равнини около езерото Салтън. Валеше почти през цялото време и оживените пътища на южна централна Сендария бяха кишави — простираха се като грозни кафяви белези по снежните хълмове. Тъй като групата беше голяма, налагаше им се да отсядат в няколко странноприемници в чистите, покрити със сняг села, в които спираха. Принцеса Се’Недра доста често използваше думата „странен“, за да опише както селата, така и условията в ханчетата — Гарион намираше склонността й към тази дума за малко обидна.
Кралството, през което пътуваха, не беше онази Сендария, която той остави преди много години. Гарион видя доказателства за военновременната мобилизация почти във всяко село, през което минаваха. Местната полиция тренираше на групи в кафявата киша на селските площади. Старите мечове и извитите копия, отдавна забравени по прашните тавани или влажните килери, бяха извадени и почистени от ръждата в подготовката за войната, която всички смятаха, че приближава. Усилията на тези миролюбиви фермери и селяни да изглеждат войнствени често бяха абсурдни. Домашно ушитите им униформи бяха във всички възможни нюанси на червеното, синьото или зеленото, а ярките цветове на знамената им показваха, че скъпоценни женски фусти бяха пожертвани за каузата. Лицата на тези обикновени хора обаче бяха сериозни. Въпреки че младежите се кипреха в униформите си заради местните девойки, а възрастните мъже се опитваха да изглеждат като ветерани, атмосферата във всяко село беше мрачна. Сендария беше на ръба на войната.