— Рандориг! — извика той, спирайки коня, и скочи от седлото.
— Ваша чест? — Отвърна Рандориг и премигна от изненада.
— Рандориг, това съм аз, Гарион. Не ме ли позна?
— Гарион? — Рандориг премигна още няколко пъти, като се взираше напрегнато в лицето на Гарион.
Светлината изгря в очите му бавно, като слънце, което изпълзява иззад облаците в мрачен ден.
— Предполагам, че си прав — възхищаваше се той. — Ти си Гарион, нали?
— Разбира се, че съм аз, Рандориг — възкликна Гарион и се пресегна да поеме ръката на приятеля си. Но Рандориг скри и двете ръце зад гърба си и отстъпи назад.
— Дрехите ти, Гарион. Пази се! Целият съм в кал.
— Не ме е грижа за дрехите, Рандориг, ти си мой приятел.
Високият момък поклати глава:
— Не трябва да ги каляш. Твърде са хубави. Има достатъчно време да си стиснем ръцете, след като се измия.
Той погледна Гарион с любопитство.
— Откъде взе тази прекрасни неща? И меч? По-добре Фалдор да не вижда, че носиш меч. Знаеш, че той не одобрява тези работи.
Нещата някак не вървяха както трябва.
— Как е Дорун? — попита Гарион. — Зюбрет?
— Дорун напусна миналото лято — отвърна Рандориг, като напрегна паметта си. — Мисля, че майка му се ожени повторно. Както и да е, сега са в една ферма от другата страна на Уинолд. А Зюбрет, е, Зюбрет и аз започнахме да излизаме заедно скоро след като ти замина.
Високият млад мъж се изчерви и сведе поглед притеснено.
— Има нещо като уговорка между нас, Гарион — измърмори той.
— Това е прекрасно, Рандориг — възкликна Гарион бързо, за да прикрие острата болка на разочарование.
Рандориг обаче вече беше предприел следващата стъпка.
— Знам, че вие двамата винаги сте се харесвали — каза той, а продълговатото му лице беше много нещастно. — Ще поговоря с нея.
Вдигна поглед, а сълзите се бяха събрали в очите му.
— Нямаше да се стигне дотам, Гарион, но никой от нас не вярваше, че ще се върнеш някога.
— Аз всъщност не съм се върнал, Рандориг — увери той бързо своя приятел. — Просто минахме да ви видим и да си вземем някои неща, които оставихме тук. После пак заминаваме.
— Не си дошъл за Зюбрет? — попита Рандориг с глух, някак притеснен глас, който късаше сърцето на Гарион.
— Рандориг — каза той спокойно, — аз дори нямам дом вече. Една нощ спя в дворец, следващата — в калта край пътя. Нима някой от нас двамата би искал този начин на живот за Зюбрет?
— Въпреки това мисля, че тя би дошла с теб, ако я повикаш — рече Рандориг — Мисля, че би понесла всичко, за да бъде с теб.
— Но ние няма да й позволим. Уговорката между вас двамата е официална, нали?
— Никога не бих си позволил да я излъжа, Гарион! — възрази високото момче.
— Аз мога — каза Гарион направо. — Особено ако това ще я предпази да не изживее живота си като бездомна скитница. Това, което трябва да направиш, е просто да си държиш устата затворена и да оставиш говоренето на мен. — Той се изхили внезапно: — Също като в онези дни.
Усмивка се прокрадна срамежливо и по лицето на Рандориг.
Вратите на фермата бяха отворени и добрият честен Фалдор, сияещ, потриваше доволно ръце и се суетеше около леля Поул, Дурник и Се’Недра. Високият слаб фермер изглеждаше все така мършав, а дългата му челюст сякаш се беше издължила още през времето, през което не се бяха виждали. Сега Фалдор имаше малко повече сиви коси по слепоочието. Но сърцето му не беше се променило.
Принцеса Се’Недра седеше сдържано настрани и Гарион внимателно огледа лицето й, търсейки признаци на опасност. Ако някой можеше да провали плана, който беше замислил, това по всяка вероятност беше Се’Недра. Но колкото и да се напрягаше, не можа да разгадае мислите й по изражението на лицето.
Точно тогава Зюбрет слезе по стълбите от галерията, която обграждаше вътрешната страна на двора. Носеше селска рокля, но косата й беше все така златиста — беше станала още по-красива. Хиляди спомени нахлуха в главата на Гарион. За миг забрави за плана… Бяха израснали заедно и връзката между тях беше токова дълбока, че никой друг не можеше да разбере напълно какво преминаваше между тях с един обикновен поглед. И сега пак с поглед Гарион я излъга. Очите на Зюбрет бяха изпълнени с любов и нежните й устни бяха леко разтворени, сякаш готови да отговорят на въпроса, който тя беше сигурна, че той ще зададе, дори преди да го е изрекъл. В престорения поглед на Гарион имаше приятелство, дори обич, но не и любов. През лицето й премина първо сянка на недоверие. После Зюбрет разбра всичко… Болката, която Гарион изпита, докато гледаше как надеждата умира в сините й очи, беше остра като нож. По-лошото беше, че трябваше да запази израза на безразличие, докато тя поглъщаше с копнеж всяка черта на лицето му, сякаш за да запази спомена за него, който щеше да носи в себе си през целия си живот. После тя се обърна, даде някакво нареждане на прислугата и си отиде. Гарион знаеше, че занапред ще го избягва. Знаеше, че я вижда за последен път в живота си…