Той размишляваше и за своя собствен живот. Посещението във фермата на Фалдор затвори завинаги една врата за него — въпреки че привидно оставаше отворена. Малкото информация, която успя да събере през изтеклата година, му подсказваше съвсем ясно, че занапред нямаше да бъде в позиция, в която сам да взема решения…
— Предполагам, че нямаш намерение да ми разкажеш какво ще правя оттук нататък?
Всъщност той не очакваше задоволителен отговор.
— Малко е детинско — отвърна безпристрастният глас в ума му.
— Утре ще бъдем в Рива — изтъкна Гарион. — Когато поставим кълбото на мястото му, цялото това приключение ще свърши. Не мислиш ли, че един намек за това, което предстои, ще ми бъде от полза?
— Не бих искал да развалям изненадата.
— Понякога си мисля, че пазиш разни тайни само защото знаеш, че това дразни хората.
— Колко интересна идея.
Разговорът не стигна до никъде.
По обед, един ден преди големия прилив, покритият с лед кораб на Грелдик влезе тежко в закътаното пристанище на град Рива — на източния бряг на Острова на ветровете. Една издадена напред скала, брулена от вятъра, предпазваше пристанището и самия град. Гарион забеляза веднага, че Рива е крепост. Пред пристанищните кейове се издигаше висока дебела градска стена. Тесният, засипан от снега песъчлив бряг, който се простираше от двете страни на кея, също нямаше излаз до града. На брега се издигаха подвижни постройки и ниски разноцветни палатки, сгушени под стените на крепостта и почти затрупани от снега. На Гарион му се стори, че разпозна толнедрански и няколко драсниански търговци, които се движеха бързо в малкото пространство, гонени от силния суров вятър.
Самият град беше построен на стръмен склон. Всеки следващ ред къщи от сиви камъни се издигаше над предишния. Всички прозорци, които гледаха към пристанището, бяха тесни и много на високо и Гарион видя тактическото преимущество на тази конструкция. Терасовидният град беше една поредица от последователни бариери. Разбиването на вратите всъщност не водеше до нищо. Всяка тераса беше непреодолима като основната стена.
Опасвайки целия град, надвиснала над него, се издигаше най-вътрешната крепост, а кулите и бойниците й бяха сиви като всичко останало в мрачната риванска столица. Синьо-белите бойни знамена на Рива се вееха на вятъра над крепостта, като се открояваха ярко на фона на сивите облаци, които пълзяха по зимното небе.
Крал Анхег от Черек, облечени в кожи, и Бранд — пазителят на Рива, облечен в своята сива мантия, стояха пред вратите на града и ги очакваха, докато моряците на Грелдик гребяха право към кея. Зад тях стоеше Лелдорин Уилдантор. Червено-златистата му коса се спускаше до покритите му със зелена мантия рамене. Младият астурианец се усмихваше. Гарион отправи към приятеля си невярващ поглед, с радостен вик скочи на перилото и се хвърли към каменния кей. Двамата с Лелдорин се сграбчиха в мечешка прегръдка, като се смееха и се потупваха с юмруци по раменете.
— Добре ли си? — попита Гарион. — Искам да кажа, възстанови ли се напълно?
— Здрав съм, както винаги — увери го Лелдорин през смях.
Гарион се вгледа в лицето на приятеля си със съмнение.
— Ти би казал това дори когато кръвта ти изтича, Лелдорин.
— Не, наистина съм добре — запротестира астурианецът. — Малката сестра на барон Олторейн изтегли алгротската отрова от вените ми с компреси и отвратителни лекарства и възвърна здравето ми със своето изкуство. Тя е прекрасно момиче.
Очите му блестяха, докато говореше за нея.
— Какво правиш тук в Рива? — попита Гарион.
— Съобщението на лейди Поулгара стигна до мен миналата седмица — обясни Лелдорин. — Тогава бях все още в двореца и барон Олторейн.
Изкашля се с неудобство.
— По една или друга причина отлагах непрекъснато заминаването си. Както и да е, когато пристигна съобщението й да с отправя към Рива по най-бързия начин, потеглих веднага. Предполагам, че знаеш за съобщението.
— За първи път чувам за него — отвърна Гарион и погледна към лейди Поулгара, която, следвана от кралица Силар и кралица Лайла, слизаше от кораба.