— Къде е Родар? — обърна се Чо-Хаг към крал Анхег.
— Той е горе на цитаделата — поясни Анхег. — Не вижда никакъв смисъл да влачи търбуха си нагоре-надолу по стълби на пристанището, освен когато наистина се налага.
— Как е той? — попита крал Фулрах.
— Мисля, че е поотслабнал малко — отвърна Анхег. — Приближаването на бащинството сякаш се отразява на апетита му.
— Кога трябва да се роди детето? — попита любопитно крали Лайла.
— Не мога да ти кажа, Лайла — каза кралят на Черек. — Трудно ми е да помня такива неща. Все пак Порен трябваше да остане в Боктор. Предполагам, че бременността й е доста напреднала за да може да пътува, но Ислена е тук.
— Трябва да си поговорим, Гарион! — Лелдорин беше нервен.
— Разбира се.
Гарион отведе приятеля си надолу по заснежения пристан, далече от шума на разтоварващия се кораб.
— Страхувам се, че лейди Поулгара ще ми се сърди, Гарион — каза тихо Лелдорин.
— Защо ще ти се сърди? — попита подозрително Гарион.
— Ами — поколеба се Лелдорин, — някои неща се пообъркаха малко по пътя, така да се каже.
— Какво точно имаш предвид, когато казваш „пообъркаха малко“?
— Бях в замъка на барон Олторейн — започна Лелдорин.
— Това ми е ясно.
— Ариана, онази лейди Ариана, е сестрата на барон Олторейн.
— Русото момиче, което те изправи на крака?
— Спомняш ли си я? — Лелдорин звучеше ентусиазирано. — Спомняш ли си колко е прекрасна? Как…
— Мисля, че се отдалечаваме от темата, Лелдорин — прекъсна го Гарион. — Говорехме за това, че леля Поул ще ти се сърди…
— Стигам до това, Гарион. Ами… накратко… Ариана и аз станахме… ъ-ъ-ъ… приятели.
— Разбирам.
— Нищо нередно, нали разбираш — вметна Лелдорин бързо — но приятелството ни беше такова, че… ъ-ъ-ъ… не искахме да се разделим…
Младият астурианец отчаяно търсеше разбиране у своя приятел.
— Всъщност — продължи той — беше малко повече от „не искахме“. Ариана ми каза, че ще умре, ако я изоставя.
— Може би е преувеличавала — предположи Гарион.
— Въпреки това, как бих могъл да рискувам? — запротестира Лелдорин. — Жените са много по-деликатни от нас, а и освен това Ариана е лекар. Тя знае дали би умряла, нали така?
— Сигурен съм в това — въздъхна Гарион. — Защо просто не изплюеш камъчето, Лелдорин? Мисля, че сега съм готов и за най-лошото.
— Не съм искал да причиня зло никому — каза Лелдорин печално.
— Разбира се, че не си го искал.
— Както и да е, Ариана и аз напуснахме замъка късно една вечер. Познавах пазача на подвижния мост, така че го ударих леко по главата, защото не исках да го наранявам.
Гарион премигна.
— Знаех, че честта му повелява да се опита да ни спре — обясни Лелдорин. — Не исках да ми се налага да го убивам, затова просто го ударих по главата.
— В това като че ли има смисъл — колебливо подхвърли Гарион.
— Ариана беше почти сигурна, че той няма да умре.
— Да умре?
— Ударил съм го малко по-силно, предполагам.
Останалите бяха слезли от кораба и се готвеха да последват Бранд и крал Анхег по стръмните, покрити със сняг стълби към горните нива на града.
— Но защо смяташ, че леля Поул може да ти се разсърди? — продължи да разпитва Гарион и двамата изостанаха от групата.
— Ами, това не е съвсем всичко, Гарион — призна Лелдорин. — Случиха се и някои други неща…
— Какво например?
— Ами… преследваха ни… малко… и трябваше да убия няколко техни коня.
— Разбирам.
— Нарочно насочвах стрелите към конете, а не към хората. Не беше моя вината, че барон Олторейн не можа да се измъкне невредим от суматохата.
— Колко тежко е ранен? — попита Гарион безнадеждно.
— Нищо сериозно в крайна сметка, поне аз така смятам. Може би счупен крак, същия който счупи, когато сър Мандорален го свали от коня.
— Продължавай! — подкани го Гарион.
— Свещеникът обаче наистина ме предизвика — заяви Лелдорин разгорещено.
— Какъв свещеник?
— Свещеникът на Чалдан, в малкия параклис. Той не искаше да ни ожени, докато Ариана не му покаже документ, че семейството й е съгласно тя да се омъжи за мен. Държеше се непочтително.
— Счупи ли му нещо?
— Няколко зъба, това беше всичко. Престанах да го удрям веднага след като се съгласи да изпълни церемонията.