Той зарови огромната си червена брада в лицето на по-голямата и момичето се разхили от гъдела.
— А това е Терзи — каза той и се усмихна с обич на по-малкото момиче.
— Имаме си братче, татко — информира го сериозно по-голямото дете.
— Колко впечатляващо! — отвърна Барак и се опита да прозвучи изненадано.
— Ти вече знаеш, нали! — обвини го Гундред. — Искахме ние първи да ти кажем — нацупи се тя.
— Казва се Унрак и има червена коса — също като твоята — съобщи Терзи. — Но все още няма брада.
— Предполагам, че ще се да се появи след време — увери я Барак.
— Той пищи много — докладва Гундред — и няма никакви зъби.
После огромната врата на риванската цитадела се отвори и оттам излезе кралица Ислена, облечена в тъмночервена мантия. Придружаваха я едно прекрасно русо арендско момиче и Мерел, съпругата на Барак. Мерел беше облечена в зелено и носеше в ръцете си повитото пеленаче. На лицето й беше изписана гордост.
— Привет Барак, граф на Трелхайм и мой съпруже — каза тя много официално. — Ето как изпълних най-важното си задължение. — Подаде му бебето. — Подръж своя син Унрак, наследника на Трелхайм.
Със странно изражение на лицето Барак нежно отмести дъщерите си, приближи се до жена си и взе новороденото от ръцете и. Много внимателно, с разтреперани пръсти, той повдигна одеялото, за да погледне за първи път лицето на сина си. Гарион успя да види само, че бебето имаше яркочервена коса — същата като на Барак.
— Привет Унрак, наследнико на Трелхайм! — Барак поздрави невръстното дете с пресипнал глас.
После го целуна. Момченцето се засмя и се сгуши в него, когато огромната брада погъделичка лицето му. Детето протегна двете си малки ръчички и сграбчи брадата на Барак, после зарови личице в нея като малко кученце.
— Здраво стиска — каза Барак на жена си, като потръпваше от болка, докато пеленачето се забавляваше.
Погледът на Мерел беше слисан, а изражението й — почти неразгадаемо.
— Това е моят син Унрак! — обяви Барак, като вдигна бебето високо, за да могат да го видят всички. — Може би е още рано да се каже, но изглежда обещаващо.
Жената на Барак вдигна глава гордо:
— Значи съм се справила добре, милорд?
— Надминала си всичките ми очаквания, Мерел — отвърна й той.
След това, държейки бебето в едната ръка, я прегърна с другата и я целуна буйно, а тя изглеждаше още по-слисана.
— Нека да влезем вътре — предложи крал Анхег. — Много е студено навън, а аз съм сантиментален човек. Предпочитам сълзите да не ми замръзват по брадата.
Когато влязоха в крепостта, арендското момиче се присъедини към Лелдорин и Гарион.
— А това е моята Ариана — представи я Лелдорин на Гарион. По лицето му беше изписано обожание.
За един момент, само за един кратък момент, Гарион изпита някаква надежда за своя приятел. Лейди Ариана беше слабо, практично изглеждащо момиче. Мимбрата, чиито медицински занимания й бяха придали известна сериозност. Но погледът, който тя отправи към Лелдорин, разби моментално всяка надежда. Гарион потрепери вътрешно от липсата на какъвто и да било разум в погледа, който девойката и приятелят му си размениха. Ариана не би възпряла Лелдорин, когато се втурне с главата напред от една каша в друга. Би го насърчила, би му дала кураж.
— Господарят ми Ви очакваше с огромно нетърпение — каза тя на Гарион, докато вървяха след останалите по широкия каменен коридор.
Незабележимото ударение, което постави на „господарят ми“ показваше, че Лелдорин може и да смята бракът им за формален, но не и тя.
— Ние сме много добри приятели — вметна Гарион.
Огледа се наоколо, малко объркан от начина, по който двамата млади се гледаха в очите.
— А това ли е залата на риванските крале? — попита той.
— Обикновено така я наричат — отвърна Ариана. — Но самите риванци са по-прецизни. Лорд Олбан, най-младият син на пазителя на Рива, беше така добър да ни разведе из крепостта. Той нарича целия градеж Цитаделата. Залата на риванските крале е всъщност Тронната зала в нея.
— Аха — каза Гарион, — разбирам.
Побърза да се отдалечи от девойката, защото не искаше да гледа как всякаква мисъл се изпарява от очите й в момента, в който погледът й търсеше отново лицето на Лелдорин.
Крал Родар от Драсния, облечен в типична червена дреха, седеше в огромната ниска трапезария, където огънят гореше в огнището. Огромен брой свещи излъчваха топла златиста светлина. Родар седеше доволно на челното място на дългата масата, а пред него се виждаха остатъците от обяда му. Короната му беше небрежно окачена на облегалката на стола, кръглото му червендалесто лице блестеше от пот.