— Най-после! — измърмори той.
Закрачи тромаво към тях, за да ги поздрави. Прегърна нежно лейди Поулгара, целуна кралица Силар и кралица Лайла и стисна ръцете на крал Чо-Хаг и крал Фулрах.
— Отдавна ви чакаме — каза им той.
После се обърна към Белгарат:
— Какво ви забави толкова?
— Трябваше да извървим дълъг път, Родар — отвърна му възрастният магьосник, свали си наметалото и се облегна с гръб на широката камина. — Не можеш да стигнеш от Рак Ктхол до тук за една седмица.
— Чух, че двамата с Ктучик най-после сте си уредили сметките.
Силк се изсмя язвително.
— Беше една приятна малка среща, чичо.
— Съжалявам, че я пропуснах.
Крал Родар погледна любопитно към Се’Недра и Адара. Погледът му изразяваше открито възхищение.
— Дами — каза той и се поклони любезно, — ако някой ни запознае, ще бъда повече от щастлив да ви даря няколко кралски целувки.
— Ако Порен те хване да целуваш млади момичета, ще те изкорми, Родар — засмя се звънко крал Анхег.
Докато леля Поул представяше гостенките, Гарион се оттегли встрани, за да премисли поразиите, които Лелдорин беше забъркал само за една седмица. Щяха да са необходими месеци, за да се заличи стореното. Освен това нямаше никакви гаранции, че същото няма да се случи всеки път, когато младият човек остане сам.
— Какво става с приятеля ти?
Беше принцеса Се’Недра, която дърпаше Гарион за ръкава.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Искаш да кажеш, че винаги е такъв?
— Лелдорин… — Гарион се поколеба. — Лелдорин много се пали и понякога говори и действа, без да мисли.
Лоялността го караше да представи нещата по най-добрия начин.
— Гарион! — Се’Недра го погледна директно в очите. — Познавам арендците, а той е най-типичният арендец, когото съм срещала. Толкова е типичен, че е почти невъзможно да бъде описан.
Гарион веднага защити приятеля си:
— Не е чак толкова зле.
— Наистина ли? А лейди Ариана? Тя е прекрасно момиче — опитна лекарка и в същото време почти напълно лишена и от най-елементарната мисъл.
— Те са влюбени — каза Гарион, сякаш това обясняваше всичко.
— Това пък какво общо има?
— Любовта прави странни неща с хората — продължи Гарион. — Сякаш пробива дупка в разума им или нещо такова.
— Колко интересно наблюдение! — отвърна Се’Недра. — Продължи, моля те.
Гарион беше твърде зает с проблема, за да долови ироничната нотка в гласа й.
— Когато някой се влюби, целият му разум излита от главата му — поясни той разпалено.
— Какво колоритно описание — вметна Се’Недра.
Гарион пропусна и това предупреждение.
— То е като някаква болест — добави той.
— Знаеш ли какво, Гарион? — каза принцесата с нормален, почти обичаен тон. — Понякога наистина ми се гади от теб.
После се обърна и се отдалечи, оставяйки го загледан в нея с отворена от изненада уста.
— Какво толкова казах? — извика Гарион след принцесата, но тя се направи, че не го чува.
След като всички се нахраниха, крал Родар се обърна към Белгарат.
— Мислиш ли, че можем да видим кълбото? — попита той.
— Утре — отговори старецът — Ще го покажем, когато го върнем на мястото му в Залата на риванските крале утре по обяд.
— Всички сме го виждали вече, Белгарат — настоя крал Анхег. — Какво лошо има да го погледнем сега?
Белгарат поклати упорито глава.
— Има причини, Анхег — каза той. — Мисля, че утре кълбото може да ви изненада. Не искам да ви лиша от това удоволствие.
— Спри го, Дурник — извика Поулгара, когато Задача се свлече от стола си и се отправи към крал Родар с ръка в торбичката, която висеше на кръста му.
— О, не, приятелче — рече Дурник, като хвана момчето откъм гърба и го вдигна на ръце.
— Какво красиво дете! — отбеляза кралица Ислена. — Кой е той?
— Това е нашият крадец — отвърна Белгарат. — Зедар го намерил някъде и го отгледал така, че да е съвсем невинен. В този момент той се оказа единственият човек, който може да докосва кълбото.
— Него ли крие в торбичката? — попита Анхег.